Джо Абъркромби - Гласът на острието

И все пак го взе.

Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Лопатата не успя да захапе дълбоко, въпреки вложеното усилие, земята беше изпечена от слънцето и твърда като скала.

Малко твърда земя нямаше да я откаже обаче.

Беше копала не една дупка, а и в по-трудна за копаене земя от тази.

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Копаеш гробовете на мъртвите другари. Последен израз на уважение, колкото и малко от него да изпитваш. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

С извъртане от рамото, тя хвърли една лопата пръст във въздуха. Очите й проследиха зрънцата земя и дребни камъчета да се пръсват и падат по лицето на единия от войниците. Едното му око я гледаше укорително. От другото стърчеше, пречупена, една от стрелите й. Около лицето лениво бръмчаха няколко мухи. Нямаше да има погребение за него, гробовете бяха за нейните хора. Този войник и неговите приятелчета щяха да останат, изложени на безмилостното слънце.

Лешоядите също трябва да се хранят, все пак.

Лопатата изсвистя във въздуха и захапа отново. Още една буца пръст се търколи настрани. Тя се изправи и изтри потта от лицето си. Примижа срещу жаркото слънце. Беше се облещило точно над главата й, изпиваше и малкото останала в пръстта влага и изсушаваше кръвта по скалите. Тя погледна двата гроба до себе си. Още един и е готова. Като свърши с този, ще нахвърля пръстта върху тримата глупаци, ще си почине малко и после на път.

Съвсем скоро щяха да дойдат други войници.

Заби лопатата в пръстта, взе меха с вода и свали запушалката. Отпи няколко глътки от хладката вода и дори си позволи лукса да напълни с тънка струйка мръсната си шепа и да наплиска лицето си. Смъртта на другарите й означаваше поне край на безкрайните кавги за вода.

Сега ще има достатъчно за из път.

— Вода… — изпъшка един от войниците при скалите. Незнайно как беше още жив. Стрелата й бе пропуснала сърцето му, но въпреки това го убиваше — просто по-бавно, отколкото бе очаквала. Войникът бе успял да се довлачи чак до скалите, но това беше краят, повече никъде нямаше да пълзи. Камъните около него бяха покрити с тъмна кръв. Колкото и корав да беше, скоро стрелата и слънцето щяха да го довършат.

Не беше жадна повече, но имаше предостатъчно вода и щеше да й е трудно да я носи всичката със себе си. Отпи още няколко глътки и остави част от водата да препълни устата й и да потече по шията й. Пилеене на вода, рядко срещана гледка тук, в Лошите земи. Блестящите капки покапаха и оставиха тъмни следи от пръски по сухата земя. Наплиска отново лицето си, облиза устни и погледна към войника.

— Милост… — изграчи той. Едната му ръка стискаше гърдите, там, където го бе пробола стрелата, а другата се протягаше немощно към нея.

— Милост? Пфу! — Тя запуши меха и го хвърли на земята до единия от гробовете. — Знаеш ли коя съм аз? — Сграбчи отново дръжката на лопатата и металното острие потъна в земята.

— Феро Малджин! — Гласът дойде някъде отзад. — Аз знам коя си!

Крайно неприятен развой на нещата.

Хвърли нова лопата пръст, мозъкът й трескаво обмисляше. Лъкът й лежеше до първия гроб, който изкопа, твърде далеч, за да го достигне. Изхвърли още малко пръст. Потните й рамене настръхнаха от невидимото присъствие зад нея. Погледна отново към умиращия войник. Очите му бяха приковани в точка зад гърба й, което й даде добра представа за местоположението на новодошлия. Заби лопатата в земята, но я остави така и изскочи от дупката. Направи кълбо напред, едновременно с което сграбчи лъка. После с едно гладко движение се изправи, закачи стрела в тетивата и опъна лъка. На около десет крачки от нея стоеше възрастен мъж. Не помръдваше и не носеше оръжие. Просто си стоеше и я наблюдаваше с блага усмивка.

Тя пусна стрелата.

С лък в ръка, Феро бе истински смъртоносна. Ако можеха, десетте мъртви войници щяха да потвърдят това. Шест от тях имаха по една от стрелите й, стърчаща в тях. В тази битка Феро не пропусна нито веднъж. Всъщност тя не си спомняше някога да бе пропускала целта в близък бой, независимо колко бързо й се налагаше да стреля. Беше убивала стоящи на десет пъти по-голямо разстояние от това до хилещия се стар негодник.