Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Ами това е — каза Баяз и приглушеният звук от думите му накара Логън да подскочи. Някак бе решил, че в настъпилата тишина не се очаква появата на какъвто и да е шум. Магьосникът прехвърли крак през седлото и се свлече от коня. Животното остана на място, спокойно и кротко. През цялото време този кон не бе помръднал и сантиметър.

— Ето така, господарю Кай, виждаш ли какво можеш да постигнеш с правилни познания за растенията?

Баяз звучеше спокойно, но ръцете му трепереха. Силно, при това. Изглеждаше изтощен, болен и стар, като човек, теглил каруца в продължение на мили разстояние. Логън го погледна и леко се олюля напред-назад, мечът висеше безсилно в ръката му.

— Това, значи, е Изкуството? — Гласът му прозвуча тихо, глъхнеше.

— Един вид, да. — Баяз изтри потта от лицето си. — Твърде нерафинирано. Но пък — той побутна едно от овъглените тела с върха на ботуша си — финесът е напълно излишен при северняците. — Направи гримаса и разтри хлътналите си очи, после огледа пътя. — Къде изчезнаха проклетите ни коне?

Логън чу дрезгав стон откъм падналия кон на Черното стъпало. Запъти се към него с несигурна походка, препъна се и падна на колене, после се изправи и продължи. Усещаше рамото си като кълбо от болка, а лявата му ръка бе напълно изтръпнала. Пръстите на ръката му бяха раздрани и кървяха, но Черното стъпало се оказа в по-лошо състояние. Много по-лошо. Лежеше по гръб, надигнат на лакти. Краката му бяха смазани под тялото на коня, чак до бедрата, а ръцете му представляваха подути, опърлени парчета месо, обвити в парцали. На окървавеното му лице имаше изписан вид на истинско недоумение, докато безуспешно се опитваше да се измъкне изпод животното.

— Мамка му, направо ме уби — прошепна той и зяпна при вида на окаяните останки на ръцете си. — Свършено е с мен. Няма да издържа обратния път, а дори и да успея да се върна, какъв смисъл? — Разсмя се от отчаяние. — Бетод не е и наполовина така милостив, колкото преди. По-добре ти ме довърши, сега, преди да е дошла болката. Най-добре така. — Той се свлече отново по гръб и остана да лежи на пътя.

Логън вдигна поглед към Баяз, но без успех.

— Не съм много по лекуването — троснато заяви магьосникът и огледа почернелия кръг пънове. — Казах ти, специализираме.

Баяз затвори очи и се приведе напред, подпрян на ръце върху коленете си. Дишаше тежко.

Логън отново видя пода пред трона на Бетод и двамата хилещи се принцове.

— Добре — прошепна той и се изправи, завъртя меча в ръка. — Добре.

Черното стъпало се усмихна.

— Прав беше, Деветопръсти. Не трябваше да коленича пред Бетод. Никога. Майната му и на него, и на Страховития. По-добре да се бях бил до последно в планините и да бях умрял там. Това щеше да е хубаво. До гуша ми дойде от всичко. Разбираш, нали?

— Разбирам — прошепна Логън, — и на мен ми дойде до гуша.

— Щеше да е хубаво — повтори Черното стъпало, загледан в сивото небе. — До гуша ми дойде. Мисля, че съм си го заслужил. Справедливо е. — Той вдигна брадичката си нагоре. — Добре тогава. Давай, момко.

Логън вдигна меча.

— Радвам се, че си ти, Деветопръсти — просъска възрастният воин през стиснати зъби, — наистина се радвам.

— Не и аз. — Логън стовари острието.

Изпепелените пънове продължаваха да тлеят и димят, но иначе беше отново хладно. Логън усети в устата си соления вкус на кръв. Сигурно си бе прехапал езика или пък кръвта бе нечия друга. Захвърли меча на земята и той издрънча и отскочи нагоре, поръсвайки червени капчици по пръстта. Кай остана за момент с широко отворена уста, после се преви о две и повърна на пътя. Логън погледна обезглавения труп на Черното стъпало.

— Беше един добър човек. По-добър от мен.

— Историята е пълна с мъртви добри хора. — Баяз приклекна вдървено и вдигна меча. Изтри острието в дрехите на Черното стъпало и, присвил очи, зарея поглед през пелената от дим. — Трябва да тръгваме. Може да дойдат и други.

Логън оглеждаше внимателно кървавите си ръце, бавно ги въртеше, отново и отново. Това вече бяха неговите ръце. Ето го и празното място на липсващия пръст.

— Всичко си е постарому — промърмори на себе си той.

— Че кога въобще нещо се променя? — Баяз се изправи и изтупа прахта от коленете на панталоните си. Подаде на Логън меча, с дръжката напред. — Мисля, че това ще ти е необходимо и занапред.

Логън погледна острието. Чисто, матово и сиво, както винаги си е било. За разлика от него самия, по меча нямаше следи от днешните премеждия. Не го искаше. Никога повече.