Ани Воте: Гласът на света

Мъгла забулваше стария Берлин. Валеше тихо ситен дъжд и фенерите на улицата хвърляха мътна светлина.

Загърнат в тъмна връхна дреха, с нахлупена ниско над лицето филцова шапка, един мъж крачеше, по Манастирската улица. Той вървеше бавно, сякаш унесен в дълбоки мисли.

Изведнъж трепна. Някакъв странен звук стигна до слуха му като звън от далечни дни. Самотният се спря и се ослуша. Откъм сивият манастир се носеше религиозна песен. Гимназистите имаха урок по пеене в залата на някогашния манастир.

Със същата тази пламенност бе пял тук някога и този, който стоеше сега отвън със затаен дъх и слушаше; и той някога бе слушал словата Божии в старата трапезария.

— По дяволите, ти ли си наистина, Халфдан? — извика внезапно дълбок мъжки глас пред самотника. — Трябва да не си с всичкия си, та си застанал тук като статуя в това отвратително време? Ще се измокриш до кости, драги!

— Еберхард! — извика първият, подавайки радостно ръка на стройния висок офицер, застанал неочаквано пред него с вдигната яка на мундира. — Каква забележителна среща и тъкмо тук, където сме седели заедно на училищната скамейка. Старата песен в манастира ме подмами. Помниш ли, какво си въобразявахме ние момчетата, когато пеехме там набожни песни?

Офицерът се изсмя глухо.

— Да, въобразявахме си глупости тогава, драги Халфдан. Но лъжеш се, ако мислиш, че моят живот е тъжен заради това, че парите ни така неочаквано се стопиха. Защо тогава на света има хора като Розенбаум? Не, мое момче, отдавна мина времето, когато аз търсех камъка на мъдростта, когато заедно с тебе изгарях в мистичен копнеж по светата чудотворна чаша. Един офицер, комуто не принадлежат дори и копчетата на мундира му, бързо се отказва от копнежите и спомените.

Двамата училищни другари, срещнали се така ненадейно пред старото манастирско училище, тръгнаха неволно нагоре по улицата. Те минаха през Кралската улица, покрай някогашния „Висок дом“, и умните, кафяви очи на Халфдан Ериксон, които гледаха живо, се спряха изпитателно на острите, благородни черти на приятеля, върху които лежеше една твърде лекомислена усмивка.

— Ти преувеличаваш, Еберхард — укори го Халфдан.

— И наум не ми иде! Казвам ти, ножът беше опрял до кокала. Размислях вече, дали не би било по-добре да сваля пъстрите дрехи и с цялото мое графско достойнство да стана ваксаджия или да си пръсна черепа. Ала тъкмо тогава дойде избавлението.

Халфдан погледна въпросително приятеля си.

— Да, човек трябва да има щастие — изсмя се гневно граф Фон Бартенщайн. — Довчера затънал до шия в дългове граф, днес… пред пилаф!

— Какво искаш да кажеш, Еберхард? — запита насърчително другият. — Изкажи се, страдаш ли?

— И не мисля за това! Моля, от двадесет и четири часа годеник на милионерка наследница, какво може да ми липсва сега? Годеницата ми е хубава, млада, елегантна. Собственица на няколко големи имения и има майка, която струва ми се, някога е била ратайкиня. Какво повече искаш?

— Как, коя е твоята годеница? — попита Ериксон с потиснато вълнение.

— Андреа Хинцдорф. Препоръча ми я Розенбаум.

— И тя… тя те взе, без да мисли?

— Естествено графската титла все пак още е на почит сред еснафите. Но и ти познаваш Андреа, нали? Видях един твой портрет в стаята й и тя ми каза, че те познава бегло. Хм, тогава знаеш каква е… студена до дъното на сърцето си. Но това не ме тревожи. Хайде, драги приятелю, прощавай! Ела ми някой път на гости, а ако ти е удобно, аз ще те навестя скоро с Андреа в ателието ти. — Не, не! — искаше да извика Халфдан, но устните му останаха затворени. Той само кимна. Двамата си стиснаха ръцете.

Халфдан тръгна уморено с наведена глава нагоре по Епископската улица, а Еберхард се отби в тясната уличка, която водеше към старото гробище.

Дъждът валеше неспирно, ала граф Еберхард не го усещаше. Мундирът му беше съвсем мокър. Той вървеше бавно и замислено през старото гробище, безлюдно и тихо в дъждовната ноемврийска вечер. Скоро стигна изхода. В малката уличка, която излизаше на площада на новия пазар, мъждукаше една-единствена мътна светлина.

„Чуй — не беше ли това вик за помощ?“

Офицерът ускори крачките си.

— Пуснете ме! — извика един повелителен глас, ала в него се долавяше тайният страх.

— Ще те пусна, хубавице — изсмя се в отговор един груб мъжки глас, — ала най-напред ще ми подариш една целувка. Инак не може!

В тишината отново екна вик за помощ и в същия миг Еберхард дотича. Той дръпна със силната си ръка пияния мъж, който бе прегърнал едно видимо младо, разтреперано момиче. Мъжът се олюля и изрева яростно, после се изтръгна от ръцете на Еберхард и побягна из тясната уличка към новия пазар.