Ани Воте: Гласът на света

Тина вдигна големите си светли очи към майката и каза твърдо:

— Ти не бива да работиш толкова много, майко, трябва да се щадиш! Грета също би могла да работи.

Сякаш клъцната от змия, малката сестра се нахвърли върху голямата:

— Да работя ли? Какво да работя? Ти работиш ли? Та ти си вече на деветнадесет, а аз съм още на седемнадесет години! Какво бих могла да работя? Имам ли твоето образование? Ходила ли съм на училище? Имаше ли и за мене пари, да държа изпит за учителка като тебе? Не, всичко беше за гениалната госпожица, а такива като мене могат да изпукат. И още ми говориш за работа! Каква да стана? Може би плетачка на шалове или келнерка?

— Приучи се, преди всичко, на друг език, Грета — отвърна голямата сестра спокойно, като се изправи и пристъпи към майката, която нахлузваше чорап след чорап върху грубата си ръка и търсеше внимателно скъсаните места.

— Друг език — извика подигравателно малката, — само това ми липсваше! Ако е необходимо, мога да говоря и другояче, но тук пред вас…

Безгранично неуважение лъхаше от пренебрежителния тон на малката и жената с гъстите побелели коси, които някога са били руси като на малката дъщеря, преди да ги навестят немотията и лишенията, за миг изтръпна. Но после, вдигайки роговите очила върху набръчканото чело и гледайки остро в лицето на детето си, тя каза:

— Стига! Зная отдавна, какво мога да очаквам някога от тебе.

Грета се изсмя:

— Няма защо да се тревожите за мене, аз самата знам какво да правя. Ще постъпя в театъра.

— Нямаш ум в главата — разсърди се майката, докато Тина стоеше неподвижно на прозореца и гледаше надолу към безлюдното гробище.

А Грета вдигна със смях ръцете си над главата и започна да се върти в кръг, тананикайки тихо някаква песен.

— Престани! — извика ядосано майката, ала Грета не чу. Тя се носеше с бясна грация из тясната стая. Русите къдри се виеха в безредие около свежото лице с вирнато носле и яркочервени устни.

Тина погледна в недоумение малката си сестра. Тя вдигна като за отбрана ръце, ала Грета продължаваше да танцува и да пее някаква сладка, нежна мелодия, която никой не знаеше и в която звучеше безкраен копнеж и омая. Също така омайващи бяха движенията на Грета. Някакво бясно целомъдрена грация бликаше от люлеенето и извиването на нежното, полудетско, полумоминско тяло. Но като видя гневния поглед на майката и плахия вид на сестрата. Грета сведе малко виновно и малко упорито тъмните клепки над сините си очи и промълви:

— Сама не зная, как ме обзема, но…

На двете жени, които гледаха със страх към малката, се стори, че една сълза затрепка под нейните дълги мигли. Остра болка прониза сърцата им.

— Тогава сигурно знаеш и продължението на тази хубава песен от Алберт Поткамер? — запита сурово Тина.

— Не, не го зная — отвърна беззвучно Грета и поклати русите си коси, които погълнаха сълзите от страните й. — Намерих този стих в твоите книги и той ми хареса.

Тина стоеше на прозореца и вечерното слънце обгръщаше със златиста светлина нейната стройна фигура в простата рокля. И от нейните устни се отрони като предсказание:

— Аз ще ти кажа продължението, Грета.

— Спри вече — изсмя се Грета отново и захлупи с ръце ушите си. — Ти също би трябвало да постъпиш в театъра, Тина, имаш талант. Щом можеш така, като някоя Касандра… така се казваше онази стара жена, нали? За себе си аз зная какво върша.

— Аз също — чу се гласът на майката, която грижливо тикна един в друг последните два чорапа и свали очилата си. — Говорих вече с господин Вартеман. Той ще те вземе в магазина си.

Младото момиче високо се изсмя.

— Вярно, мамо, у „Вартеман и Сие“! Трябва да ми е изпила кокошка акъла. Какво ще правя там? Да продавам ластици и копчета и да мухлясам пред лавиците? Не, това не е за мен.

— Ще видим — отвърна твърдо госпожа Ханна Рамлер, стана и бутна малко сурово Грета. — На първи трябва да постъпиш, точно в осем часа сутринта.

— Няма да ида — заплака Грета, — при тия стари еснафи, Вартеманови! Не, да пази Бог, предпочитам да се хвърля в реката или да се обеся. Ще се самоубия, да знаеш! — извика тя и побягна от стаята.

Лицето на майката остана непроменено, само очите и се спряха изпитателно върху голямата дъщеря, която все още стоеше до прозореца и гледаше към черквата, върху старите сиви стени, на която слънцето хвърляше последните си вечерни отблясъци. Стиснатите устни на вдовицата трепнаха като в сдържан плач и грубата ръка потърка бегло очите.