Тази приказка чудна кой знай?
Трябва всеки през май
да танцува безкрай…
Шепнеха бледите устни на злочестото момиче.
— Тина, помниш ли тази песен? Помниш ли как ме предупреждаваше да се пазя? Кажи, как беше по-нататък песента? Аз често я четох след ония дни, когато още не я разбирах, твърде често, ала вече беше късно…
Танцът се свърши
и в мрак ето пред теб пропастта!
Гледай, на къщния праг
дебне безмълвна смъртта…
— Успокой се, мила, не се вълнувай! — молеше я Тина. — Виж, мама и аз полагаме толкова грижи, ти отново ще оздравееш, ще останеш тук, при нас, и ние никога няма вече да те пуснем вън, в пустия, безсърдечен свят, който покоси твоите младини.
Грета се изсмя пронизително.
Бавно те води смъртта
сега в пустота…
— Чуваш ли, как бучи, Тина? Това е пролетният вятър. Чуваш ли го, майко? Не, това е бурята, нищетата… Тя блъска вратата, иска да вземе живота ми… Мамо, тя иде, иде смъртта! Колко студена и сурова е… Не, тя е съвсем кротка… Виждаш ли я, майко, колко приветлива е?… Как весело се усмихват кухите й очи! С каква прошка се навежда над мене… Искам да спя, майко, да спя…
Майка Рамлер положи напуканата си ръка върху златните коси на умиращата и пошепна с утеха:
— Заспи, дете, затвори очите си. Довери се на Бога и заспи. Майка ти ще бди над тебе.
И тя остана будна цялата нощ, прегърнала нежно детето си, докато от бледите устни се отрони последната въздишка. Тогава тя стана и с кротка ръка притвори тъмните клепки на мъртвата.
Тина стоеше на колене предсмъртния одър на Грета, и горещи сълзи обливаха страните й, като гледаше нейното кротко прояснено, бледожълто лице. Леки тръпки разтърсиха тялото й, през душата й мина:
Всяка песен ще бъде изпята,
и ще зъзне самотно сърцето,
от любов несъгрято…
Майка Рамлер отиде до прозореца и загледа кървавочервеното небе на изток. Разсъмваше и слънцето скоро щеше да изгрее. Нито една сълза не овлажни очите й. Тя стоеше права и неподвижна в лъчезарната утринна светлина, която вече струеше в смълчаната стая.
Тя знаеше, че и за нейното клето, заблудено дете там горе ще се намери едно тихо кътче, че и над нея Всевишният ще простре в любов и прошка десницата си…
© Ани Воте
© 1992 Димитър Стоевски, превод от английски
Anny Wothe
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010
Редакция: maskara, 2010
Издание:
Ани Воте. Гласът на света
Редактор: Румени Кюлиева
Коректор: Надежда Димитрова
Оформление на корицата: Аглика Чонева-Стоилова
ИК „Румена“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15818]
Последна редакция: 2010-04-04 12:00:00