Ани Воте: Гласът на света

— Ото! — изстена тя. — И ти ли ме презираш? Ти, заради когото мамих, за когото отгладувах стотинките, за да улесня твоя лекомислен живот! Ти, заради когото жертвувах всичко, ти се отричаш сега от мене? Нищо ли в сърцето ти не трепва за твоята отчаяна майка?

— Не, нищо не ми трепва в сърцето! Аз бях млад и исках да живея, и съвсем не ми беше потребна твоята проклета сантименталност!

— Стига! — извика баронът, докато в същото време Тина пристъпи към баронесата, която беше съвсем съкрушена и гледаше с блуждаещи очи към своя син, който я отблъскваше от себе си.

— Стига! Съвсем не ти отива. Ото, да съдиш майка си. Чувството на щастие, което ме изпълва сега, след като намерих детето си, ме кара да бъда милостив. Ето защо аз няма да отмъщавам на жената, която собственото й дете наказва по-сурово, по-жестоко, отколкото би я наказал и най-строгият съдия. Ти, Сома, и твоят син ще напуснете Волфсег още днес. Ото ще подаде оставката си от армията и ще замине отвъд океана, където мнозина вече са отишли. Само при това условие ще платя дълговете му и ще го спася от опозоряване и съдебно преследване. Не искам да остане тук и да продължава да петни името ми. Ако имаше поне една искра честолюбие, то аз бих сложил в ръката му револвер, и той би знаел, какво трябва да направи. Ала той е твърде малодушен за подобно нещо. Ще го подпомагам дотогава, докато стои там. Може би там ще се научи да работи, както мнозина други са се научили и са преобразили живота си. Ти, Сома, ще постъпиш в един манастир, който вече съм избрал. Ще заминеш още днес.

Сома обори глава на гърдите си.

— Ото! — не преставаше да охка тя. — Ото!

Ото се освободи нетърпеливо от плахо обгърналите го майчини ръце, после се обърна сурово към чичо си:

— Ти си силният и аз трябва да се подчиня.

Той излезе бързо и тръшна вратата след себе си. Майка му падна в безсъзнание на пода.

Когато отново се окопити, тя видя наведено над себе си обляното в сълзи лице на Тина.

— Ти си добра — промълви съкрушена баронесата, — защото още не познаваш онзи жесток глас в човешкото сърце, който ни разкъсва, на който лекомислено жертвуваме живота и щастието си… Прости ми! Едва днес съзнах, какво зло съм сторила на баща ти…

Тя излезе олюлявайки се от стаята. Тина, чиито сълзи все още капеха, се притисна до гърдите на баща си.

— Клетата! — изхлипа тя. — Как тежко изкупва своето престъпление. Имай милост, татко, и й прости, сега, когато и двамата сме толкова радостни и щастливи, че отново се намерихме, че отново сме заедно…

Той кимна с глава и притисна дъщеря си към себе си. Неговите очи също бяха влажни от сълзи.

Есенното слънце вън ставаше все по-бледо. В парка последните пурпурни листа канеха тихо на земята.

Бяха изминали три години. Тина живееше щастливо с баща си в замъка Волфсег. Тя нямаше много връзки, само с госпожа Фон Брунек във Фалкенхаген я свързваше искрено приятелство. Малкият Гюнтер идваше почти всеки ден при леля Тина. Горе, в една голяма, слънчева мансардна стая на замъка живееше майка Рамлер; баронът искаше тя да прекара остатъка от живота си колкото е възможно по приятно. Майка Рамлер беше благодарна от сърце за всичките грижи и любов, ала въпреки това не можеше да се почувствува радостна, защото мисълта за Грета никога не я напускаше.

Никой не знаеше, къде бе отишла Маргерита Рамоло, след като бе прекратила договора си в „Зимната градина“ и безследно бе изчезнала. Баронът напразно се мъчеше да я издири с помощта на полицията. За племенника си също не бе чул вече нищо. Само фактът, че той получаваше в банката отпуснатата му от него рента, показваше, че той още е жив.

Сома Волфсег живееше тихо в един манастир, загрижена за сина си и със сподавена ярост към момичето, което, както мислеше тя, бе станало причина да загуби всичко, на което се надяваше.

От време на време Тина получава писма от далечни страни. Тя ги прочита на един дъх и после целува малкия Гюнтер, който учудено я гледа и пита замислено:

— Сега вече татко скоро ще се върне, нали?

— Да, най-сетне той ще си дойде.

Тина знае, че той ще се върне при нея и детето си. Баща й бе писал на графа за всичко, което се бе случило, и графът бе му отговорил: „Колкото и радостно да е това за вас, драги бароне, и колкото аз самият да се радвам, че Тина е вашето тъй дълго търсено дете, за мене обстоятелствата не се изменят с нищо. Моето отношение към вашата дъщеря е същото, каквото беше и към дъщерята на вдовицата Рамлер, и аз мога да кажа на Тина само едно: