Ани Воте: Гласът на света

Розенбаум си отиде. За миг в стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само хлипането на Сома.

— Някога — поде отново баронът, — ти ми даде доказателства, че жена ми ме е напуснала заедно с детето, защото животът й с мене бил непоносим, и аз, аз ти повярвах, защото не можех да намеря никаква друга причина за това, че горещо обичаната от мене жена ме напусна. Днес положително зная, че съм станал неволно жертва на една подла измама…

Аз винаги съм ти вярвал прекалено много, Сома, и затова бях наказан. Когато ти един ден дойде при мене и сложи в ръката ми едно писмо, писано от друг мъж до жена ми, от което излизаше, че между двамата съществуваха нежни любовни връзки, аз не ти повярвах; исках да застана очи в очи срещу Ерна. Ала когато реших да го сторя, беше твърде късно. Жената, която обичах, беше напуснала вече моя дом и бе взела детето със себе си… Ти видя цялата моя скръб и моята окаяност. Ти знаеше, как търсех и най-малката следа. Макар и да не можех да принудя жената, която обичаше друг, да се върне при мене, аз исках да имам детето си. Аз съвсем не подозирах, че ти си пъхнала в ръцете на жена ми друго такова писмо, което я е убедило в мнима моя изневяра, и че ти си я склонила да избяга с детето ми…

Ако имах и най-малкото предчувствие, че ти, която виждаше мъката ми, си причинителката на цялата злочестина, ти, която ме заплиташе в съчувствени слова, щях да те убия със собствената си ръка. И един ден ти дойде при мене и ми каза: Ерна умряла, ти самата си затворила очите й, клетата ми жена не могла вече да живее, след като любовникът й я напуснал и детето й умряло в чужбина. Ти ми донесе уверението за смъртта — и аз погребах цялата моя любов, всички мои надежди.

После в нашия дом дойде Тина. Сега зная, че не си я взела доброволно, че към това те е принудил старият Розенбаум, след като узнал, че преди много години жена ми изчезнала заедно с детето и с право предполагал, че само ти би могла да имаш някакъв интерес от изчезването на детето.

Приликата на Тина с покойната ми жена още в самото начало ме смути. Ала когато случайно забелязах на шията на Тина един медальон с образа на Ерна, разбрах, че дълго оплакваното от мене дете е живо и че ти няма да се уплашиш да го премахнеш, както премахна майка му. Но аз не исках да обвинявам без доказателства и не исках да храня надежди, които може би нямаше да се сбъднат. Още на следващия ден заминах за малкия град, в който бе живяла моята клета жена. Намерих лекаря, който бе издал удостоверението за смъртта, намерих и старата жена, при която бе живяла и умряла тя, и узнах, че моето дете не е мъртво, а е било взето от баронесата. Казала си й, че си щяла да го дадеш у добри хора, защото собственият баща не се грижел за него.

— Така ли е? — извика той гръмогласно на Сома. — Отговаряй! Как можа да измислиш една тъй жестока, тъй рафинирана измама?!

Баронесата се изтръгна със силно стенание от ръцете му, които бяха стиснали до болка китките й.

— И нещастната майка, над която вече виснела сянката на смъртта, тласната от някакво внезапно предчувствие, зашила медальона с образа си в палтенцето на детето. Естествено ти не си знаела това, когато си го предала на Розенбаум. Старата жена, в ръцете, на която умряла Ерна, ми извади и една връзка пожълтели писма, които намерила под възглавницата на мъртвата и грижливо ги скътала. Между тях…

— Спри! — изстена баронесата. — Стига!

— Между тях намерих едно, писано от същата ръка, от която бе писано и моето; в него се говореше за моята изневяра. Намерих и дневника на Ерна, от който се убедих, колко тежко е страдала тя от моята мнима невярност и че нямала никого на света, освен тебе и че ти е поверила нейното клето, малко, изоставено дете, за да не може неговият баща да му стори никакво зло, за когото ти си казала на нещастницата, че не признавал детето за свое. Как си могла да измислиш подобна подлост? Какво ще отговориш на всичко това? Говори! Защо измами двама ни, мене и Ерна? Защо разби живота ни?

— Защото те обичах! — отвърна Сома със съвсем бледо лице и се изправи. — Защото те обичах, а този тук — тя посочи Ото, — единствения, който ми принадлежеше, исках да видя богат. Заради него лъгах и мамих, заради него тласнах Ерна към смъртта, заради него отстраних детето ти. Неговата празна душа жадуваше за удоволствия и аз давах с пълни ръце… всичко за него, за този, който трябваше да бъде твой наследник, всичко за една усмивка, за една добра дума от него…

— Не те е срам, добре го измисли! — намеси се грубо Ото. — Значи аз съм виновен за твоите безчинства? Не, аз се отричам от тебе, отричам се от една майка, която е вече с единия крак в затвора…