Ани Воте - Гласът на света

— Може би ще благоволиш да ми кажеш, какво означава всичко това? — запита тя остро.

Ала в този миг влезе Ото, пъхнал ръце в джобовете на удобното си домашно сако и с цигара в устата. Той замръзна на мястото си, като съгледа чичо си, за чието завръщане не беше узнал. „Дявол да го вземе, работата става сериозна“ — помисли той, гледайки намръщено към Тина, която стоеше до прозореца.

— Пожелал си да говориш с мене, чичо…

— Да — исках да те питам — къде си дянал парите, които, преди да замина ти дадох за изплащане на полицата?

— Няма ли да помолиш госпожица Рамлер да напусне стаята, чичо? Мисля, че това са семейни работи и не са за чужди уши.

— Когато един човек е безчестен, когато постъпва като последен подлец, той престава да бъде член на нашето семейство!

— Йобст! — Извика Сома Волфсег, кършейки ръце. — Какво ти е сторило моето нещастно дете, та си тъй безмилостен към него?

— Имай търпение, веднага ще узнаеш. Госпожица Рамлер ще остане. — Той задържа Тина и продължи строго: — Какво ще отговориш?

— Нищо — отвърна равнодушно Ото. — Всичко това не е вярно, а е подла долна клевета на враговете ми, прекрасно изтъкана, за да ме провалят. — Очите му припламнаха враждебно към Тина.

— Факт е, значи, че си прахосал сумата, която аз в сляпото си доверие ти дадох за уговорената цел? Ти не си достоен тогава да носиш императорската униформа! Още днес ще подадеш оставката си и заедно с майка ти ще напуснете веднага замъка Волфсег, прага, на който няма никога вече да прекрачите.

— Йобст, имай милост! — извика буйно баронесата. — Ти не можеш да съсипеш Ото и мене, нас, които сме живели винаги само за тебе! Ти не можеш да ни изхвърлиш на улицата! Това е ужасно!

— Аз ще ви отпусна малка рента, която ще бъде достатъчна за един скромен живот. Ото трябва да се постарае да си намери някоя служба.

— Аз ли съм обезумяла или ти? — зарида Сома. — Та какво ще стане с нас? Не казваше ли сам, че Ото ще бъде твой наследник и че Волфсег ще бъде мой дом до края на живота ми?

— Да, ала обстоятелствата се промениха. От часа, в който узнах, че дъщеря ми е жива, Ото е престанал да бъде мой наследник.

— Дъщеря ти ли? — извика баронесата. — Дъщеря ти? Кой ти е надрънкал тази басня?

Тина цяла трепереше. Очите на барона я гледаха тъй странно. Какво означаваше всичко това. Да не би баронът…? Не, това беше невъзможно, немислимо… Тина притисна ръце към сърцето си, което туптеше несдържано.

— Тебе това най-малко може да изненада, Сома — продължи баронът със странно спокойствие. — Ти самата си се погрижила тъй добре за детето ми, та не бива да се чудиш, че то е още живо и предявява правата си.

— Това е клевета! — извика баронесата. — Аз не вярвам нито една дума от цялата тази басня!

— Тогава може би ще повярваш на тогова — отговори баронът, пристъпи към вратата и повика един човек, чиято дребна фигура беше прегърбена.

— Розенбаум! — откъсна се беззвучно от устните на Сома и тя падна съкрушена в едно кресло.

— Той ми даде доказателствата — продължи баронът, — че детето ми тогава не е умряло, а ти си го изхвърлила в неизвестността, надявайки се, че то ще загине. Ала Розенбаум прострял в закрила ръце над детето; предал го на бедни, честни люде, и е бдял над него до деня, в който ще може да го върне в бащиния му дом. — Тина, пред тебе стои твоят баща, който цели двадесет години е жалил за тебе… ти, мое единствено, любимо дете!

Тина погледна за миг разстроена и уплашена в очите му, но после, когато той разтвори ръцете си насреща й, тя се хвърли пред него, обгърна коленете му и изрида:

— Татко, мили татко!…

Баронът вдигна безмълвно детето си от земята и го прегърна.

Старият Розенбаум се оглеждаше смутено наоколо си и едри сълзи се търколиха по съсухреното му лице. Той едва имаше сили да потисне надигащото се в гърдите му ридание. В същия миг Тина се откъсна от баща си, застана до него и го улови за ръка.

— Никога, господин Розенбаум, никога няма да забравя добрините, които ми оказахте — рече тя през сълзи. — Ще ви бъда признателна навеки за всичко сторено. — И тя се наведе и целуна почтително набръчканите ръце на дребния човек.

— Още ли ще продължава тази комедия, Йобст? — извика баронесата, хвърляйки див поглед към Розенбаум. — Нима можеш да вярваш на един презрян лихвар?

Баронът подаде ръка на стареца и рече кротко:

— Вървете си сега с мир, драги Розенбаум. Никога не ще забравя услугата, която ми направихте, като ме избавихте от мъката, която потискаше душата ми цели двадесет години.