В тишината отново екна вик за помощ и в същия миг Еберхард дотича. Той дръпна със силната си ръка пияния мъж, който бе прегърнал едно видимо младо, разтреперано момиче. Мъжът се олюля и изрева яростно, после се изтръгна от ръцете на Еберхард и побягна из тясната уличка към новия пазар.
Момичето, което капитанът току-що бе избавил от опасност, се беше опряло до високата стара черковна врата и обгърнало с треперещи ръце големия каменен кръст, който се възправяше призрачно встрани до вратата.
— Стори ли ви зло този безсрамник? — попита загрижено графът и погледна бледното младо лице с големи, сиви очи, които, доколкото можеше да види в несигурната светлина, бяха засенени от дълги тъмни клепки.
— Не, той беше по-малко злонамерен, отколкото пиян, ала без вашата намеса, господине, може би накрая щях да пострадам. — Момичето се усмихна с мъка и приглади с трепереща ръка червеникавите си коси, които окръжаваха нежното лице. — Във всеки случай, благодаря ви от сърце, че прогонихте негодника.
Еберхард гледаше любопитно момичето, което облечено съвсем просто, без шапка, стоеше пред него и чието изражение на лицето все пак беше по-особено и не съответстваше на простото облекло.
— Мога ли да ви съпроводя до вкъщи? — запита той бързо. — Оня пияница може отново да се върне.
— Не, благодаря — отказа момичето. — Мястото наистина не е опасно. Аз съм минавала безброй пъти посред нощ тука и никога нищо не ми се е случвало. Днес може би сама бях виновна за това премеждие. Тичах, защото исках да се върна бързо при болната си майка, за която бях отишла да повикам лекар. Сигурно това е насърчило пияния, той ме е сметнал за страхлива. Благодаря ви още веднъж, господине.
Тя кимна леко, ала извънредно достолепно с глава, мина пред граф Бартенщайн, преди още той да успее да й отговори и изчезна в тъмнината.
Той стоеше и гледаше втренчено подир стройното момиче, което тръгна по пътя, по който беше дошъл той. Виждаше само слабо очертанията на фигурата й, която изчезна в една малка сива къща в началото на Новата улица. „Дали живее там?“ — помисли Еберхард.
Спомни си тесните нежни ръце на момичето, което живееше там, в сивата къща — една бедняшка къща — и го обзе желанието да може и той един ден да нарече свое едно малко тихо кътче. Колко богато беше бедното момиче в сравнение с него! То имаше родина… родина и майка.
„Дявол да го вземе — изруга мислено граф Еберхард, — така е, когато човек се сгодява! Ето че две хубави сиви очи, една прелестна малка ръка и една нежна глава с червеникави къдрици те нажаляват като стара перачка. Засрами се, Еберхард!“
Той мина бързо покрай пощата и влезе в Кралската улица. Нещо го тласкаше да се махне от тази тишина тук и да потъне в кипежа на живота, който бучеше недалеч от него като преливащ поток.
Скоро го обгърнаха светлина и блясък. Той почувства трескавия пулс на милионния град. Все пак беше радостно да се живее, а животът още му принадлежеше!
— Слушай, мамо, знам от какво ще ти минат болките, — рече дързък млад глас на една възстара жена, която седеше до прозореца на простата, малка стая и кърпеше чорапи. — Трябва да направиш това!
— Така ли? Какво е то? — запита майка Рамлер и погледна над големите рогови очила русото момиче, което седеше с преметнати един над друг крака на облегалото на старото, протрито кафяво кресло и оправяше косите си.
— Иди при мангопата, мамо.
— Къде да ида!
— При мангопата! Ето на, пише и във вестника, старата Мюлер също е ходила. Целият Берлин търчи при него, а ти си стоиш. Мангопата само ще сложи ръката си върху тебе и болките веднага ще изчезнат от всичките ти кокали. Само мангопата може да ти помогне.
— Магнетопат! — поправи я един дълбок, звучен момински глас откъм кръглата маса и една глава с червеникави къдри се вдигна за миг в здрача. Ала тутакси големите, сиви очи се наведоха над тетрадката и перото продължи да пише, скърцайки леко върху хартията.
— Благодаря почтително за милостивото поучение — изсмя се малката блондинка. — Разбира се, Тина, когато човек като тебе сърба мъдростта с лъжица, ще знае повече. Ала името не е важно. Главното е човекът да помогне на мама.
— Глупости — вметна другата и затвори книгата си — вместо да се залавя с шарлатани, мама би трябвало да се посъветва с някой по-известен лекар.
— А да, ще ти се! Може би симпатичния доктор Рьонер с хубавите сини очи, с които те зяпа всеки път, когато те срещне на улицата? Не, Тина, язък за парите.
Читать дальше