Ани Воте: Гласът на света

Най-сетне трапезата бе вдигната и гостите отидоха да танцуват в голямата зала. Андреа минаваше от ръце в ръце. Само един не я покани — Халфдан Ериксон.

— Андреа, майка ти иска да поговори с тебе, пък и скоро ще трябва да тръгваме — предупреди я Еберхард.

Тя се усмихна на съпруга си и каза тихо:

— Отивам да се преоблека, довиждане, мили!

И тя мина после още веднъж през всички празнични стаи. Последният салон беше пуст. За миг Андреа погледна изпитателно наоколо си, после отвори бързо вратата. Няколко крачки само и тя се отзова в ателието, в което не бе стъпвала, откакто златният годежен пръстен красеше ръката й. В широката пролетно светла стая, в пъстрите стъкла, на която вечерното слънце чупеше последните си лъчи, беше тихо. Чуваше се само лекият шум на бялата коприна на дългия й шлейф.

Бавно, сякаш сбогувайки се, очите на Андреа обгърнаха всичко. Беззвучно ридание се надигна в гърдите й. Но изведнъж тя спусна воала пред ужасените си очи. До крайния прозорец тя видя да се откроява една висока сянка, която пристъпи към нея, сериозно и тържествено, сякаш бе очаквала Андреа.

— Какво търсите тук? — прошушна тя уплашено и се помъчи да скрие сълзите си.

— Същото, което и вие, графиньо. Да си взема сбогом! — отвърна Халфдан. — Тук, в тази стая, видях да възкръсва за мене един нов свят. Тук повярвах в едно приказно щастие, както го възпяват поетите. Тук цъфна за мене една райска градина, макар че вече бе есен, а сега, когато дойде пролетта, всичко тук е мъртво и аз крача тъжен над гробове…

— Вървете си! — каза повелително Андреа и в очите й се разискри гняв. — Вие нямате право да стоите тук.

— Право? Кой въобще може да реши, кой има право и кой не? Правото е на тоя, който си го присвои. В този случай аз си присвоявам правото. Желая ви щастие по пътя към суетнята на света, графиньо!

— Вие не бива да ми говорите с такова незачитане, не мога да понасям това. Бъдете мил, кажете, че ми прощавате — извика поривисто Андреа, разкъсвайки нежната копринена кърпичка, докато пълните й със сълзи очи го гледаха умолително. Ала тя срещна един студен, учудено въпросителен поглед.

— Не ви разбирам, госпожо графиньо. Играта е свършена. Всичко се нареди, както искахте вие. Аз нямам никакво друго желание, графиньо, освен да ощастливите моя приятел… той наистина е мой приятел… както заслужава. Само едно нещо искам да вземете присърце: Не си играйте и с него! Аз, неговият приятел, няма да търпя това!

— Вашите думи, господине, са колкото необикновени, толкова и нескромни — отговори гордо Андреа и извърна лице от него.

Колко хубава беше! Диво, безумно желание обзе художника — да притисне Андреа до гърдите си и с целувки да изтръгне от устните й признанието, че тя е обичала само него. Ала внезапно той се отврати от себе си.

— Идете, графиньо — поде отново той, — идете в пъстроцветния и шумен свят. Онова, което се случи тук, което бе изживяно тук, ще бъде забравено. Тук беше светая светих на един човек. Храмът е разрушен, олтарът е сринат и не е останало нищо, освен едно клето, безразсъдно светско дете, до което не стига и диханието на душата ми, защото аз… — той се запъна и после продължи с мъка, — … защото аз го презирам…

Той се поклони студено, после излезе и младата жена остана сама в широкото ателие, сред цъфналите пролетни цветя в големите вази.

Андреа отиде с уморени крачки в стаята си на горния етаж, за да се преоблече за път. Тя знаеше, че майката отдавна вече я чака там, и когато влезе в моминското си царство, където по-рано бе тъй весела, тъй щастлива, тъй безгрижна и погледна в сериозните, добри очи на майка си, тя се хвърли за пръв път от детинството си насам разплакана на гърдите на майка си, на тази майка, от която толкова се бе срамувала.

— Помогни ми, майко — изхлипа тя.

Дебелата жена се усмихна тъжно и сложи нежно широката си ръка върху косите на детето си.

Още една прегръдка, още едно потиснато, беззвучно ридание и тя излезе вън — в новия, неизвестен живот…

На Епископската улица, недалеко от ниската къщица на първия свещеник в черквата „Света Мария“, прочутия проповедник от амвона Мюлензифен, значително място заемаше голямата къща на Густав Вартеман. Тя беше проста и права, като почти всички стари търговски къщи, и двете големи олеандрови дървета пред пътната врата, които понякога в късно лято цъфтяха дивно, придаваха на къщата, както казваше госпожа Тереза Вартеман, известно достолепие.

Госпожа Тереза Вартеман казваше въобще много работи. В къщата управляваше тя, и Густав, мъжът й, трябваше да мълчи. И той мълчеше, защото жена му говореше за двама.