Ани Воте: Гласът на света

— Впрочем господин докторе — обади се отново госпожа Вартеман, седнала на червената плюшена софа, — бих могла да ви пратя една пациентка. Нашата перачка, вдовицата Рамлер, която сигурно сте лекували и вие — постоянно се оплаква от ревматизъм. Ала, при нейното положение, плаши се от разхода. Наминете и я прегледайте, а после ни пратете сметката. Сега е по-добре и затова аз поканих дъщерите й да дойдат утре с нас.

Тя не забеляза, как светнаха очите на доктора и как лукаво се усмихна Дора, и продължи:

— Бедните момичета, просто не излизат, а наша Дора толкова обича голямата, Тина, с която е играла като дете. Малката, която работи сега при мъжа ми в магазина, е голям дявол, но Густав казва, че инак е способна и умна. Нали, Густав?

— Да, да, Рези. Малко шмекер е тази Грета, но инак е добра, много добра.

— Да, нали, господин докторе, ще я прегледате и ще ми кажете как е. Пък предпишете и на Тина малко железни хапчета за усилване, мляко или рибено масло. Много е бледна.

Доктор Рьопер погледна въпросително Дора, която му се усмихна. Той също се усмихна, стана и този път успя ловко да хване дебелата ръка на госпожа Вартеман и да я целуне. Госпожа Вартеман се изчерви като младо момиче.

— И така, довиждане, милостива госпожо. Довиждане, госпожице.

Господин Вартеман изпрати госта навън.

„Възпитан човек“ — помисли си госпожа Тереза, ала внезапно се сети, че Дора бе забъркала всичко това и се нахвърли върху й:

— Не можа да измислиш нещо по-умно, ами ми влачиш тоя голтак вкъщи? И пак са те излъгали с едно яйце!

На терасата на замъка Волфсег седяха двама мъже и една жена. По-младият, в униформата на берлинските гвардейски полкове, седеше на един стол-люлка, сложил небрежно крак връз крак, и духаше замислено дима на цигарата си. Гладко обръснатото младо лице беше засенено от досада и малките, хитри, сиви очи погледнаха нетърпеливо облечената в тъмна рокля жена, чиито бели ръце нареждаха грижливо чашите за чай.

Хубави бяха тия ръце, ръцете на майка му. Ото фон Волфсег си спомни за миг, че тия ръце винаги му са се притичвали на помощ, ала тутакси се надсмя сам на себе си и каза угрижено:

— Чудя се, как може да изтърпи толкова време в тази страшна самота. Та тук е отегчително до смърт! Само да не направя някоя глупост!

Високата стройна жена, чийто коси бяха още светлоруси, погледна укорително сина си със своите студени сини очи, ала по-старият мъж, седнал малко по-надалеч в едно плетено кресло и вдълбочен във вестника си, вдигна глава и рече:

— Много бърз си в мнението си, Ото. Ти още не познаваш онова чувство на щастие, да имаш някъде едно мирно кътче, в което да се скриеш от шума на света, на който ти си безводен роб.

— Може да си прав, чичо — поде отново младият, — но мене не ме бива за такава тишина. Все пак, щастие е, че младата двойка е дошла във Фалкенхаген. Графиня Бартенщайн не ми се вижда склонна да погребе хубостта си в замъка и, струва ми се, малко живот ще влезе и в нашата барака.

— Трябва да се отучиш от тия вулгарни изрази — укори баронесата сина си, хвърляйки бегъл поглед към девера си, който гледаше сериозно и проницателно племенника си. Синът отвърна на майчиния укор с подигравателен поклон.

— Мисля за венецианските нощи, мамо…

— По-добре мисли за службата си — извика ядосано барон Йобст фон Волфсег. — Полковник Фон Брьоме, когото срещнах неотдавна, не ми се стори очарован от тебе.

— Може да съм лош офицер, драги чичо, но какво друго бих могъл да захвана?

Баронът въздъхна. Да, какво ли друго можеше да захване този лекомислен младеж? Но внезапно очите му потъмняха.

— Игра ли пак карти, Ото?

— Не, чичо, честна дума.

Баронът кимна, после стана и каза:

— Ще походя малко из полето, Сома. Искам да се полюбувам на великолепния залез на слънцето долу при езерото.

— Стар филистер — извика Ото, — дойде ми до гуша от вечните негови морални проповеди.

Бледната жена въздъхна тежко.

— Боя се, че ще стане още по-лошо, Ото. В последно време е станал истински скъперник. След като покри твоя голям дълг от картите и изплати полицата на Розенбаум, станал е страшно пестелив.

— Дано успееш да го промениш, мамо. Впрочем колко имаш ти?

— Нищо, Ото. Откъде да взема пари?

Младият офицер скочи възбуден. Несдържан гняв запали и разкриви момчешкото му лице.

— Сега и ти започваш същата песен, — извика той възмутен. — Боже мой, трябваше тогава да стана обущар, а не офицер. Да не си въобразява чичо, че мога да свързвам двата края само със заплатата си?