Ани Воте: Гласът на света

— Не, Ото, той и не иска това от тебе. Добавъкът, който получаваш от него, е доста голям, пък и аз ти пращах всичко, което можех да взема от стопанството. Ала всичко това е капка вода върху горещ камък. Трябва да се ограничиш!

— По-добре да умра, мамо! — Ото се изсмя подигравателно. — Не, не искай от мене да се ограничавам; нямам талант за това. Но, по дяволите! Ще ида с коня към Фалкенхаген да видя, дали няма да уловя още някой поглед от хубавата Андреа.

— Бартенщайнови ще прекарат Петдесетница в Берлин, Ото, напразно ще ходиш.

— Благодаря, мамо — изсмя се синът, целувайки ръка на майка си, — не си родена за дипломатка.

Русата жена остана сама. Горчива усмивка изкриви тесните й устни. Не е родена за дипломатка, бе й казал синът, а все пак целият неин живот не е бил нищо друго, освен една майсторска дипломатическа игра. Не упражняваше ли всекидневно всички възможни тайни изкуства, за да осигури на единствения си син онова място, което така пламенно желаеше за него? Не бе ли лъгала и мамила заради него, не бе ли трупала дългове върху дългове, за да направи живота на детето си по-безгрижен и по-приятен от своя? И успя ли? Бледната жена изстена болезнено. Хладните й очи потрепериха в тиха болка и в тях сякаш блеснаха сълзи, гневни сълзи.

— Един господин желае да ви поднесе почитанията си — извести една прислужница на баронесата и й подаде визитна картичка.

„Вайдел Блюмхен Розенбаум“ — прочете със запитване баронесата и тутакси извика уплашено:

— Няма ме тук, чуваш ли, не искам в никакъв случай да говоря с този човек!

— Милостива госпожо баронесо, защо не искате да говорите със стария Розенбаум? А колко сделки е направил той с покойния стар барон и с младия господин барон, и…

— Как се е осмелявате да се вмъквате тук? — нахока баронесата малкото човече, което стоеше в дълбок поклон на вратата и й се усмихваше свойски.

— Кой се вмъкнал? Аз, Вайдел Блюмхен Розенбаум? Та аз съм честен човек и искам да свърша една работа с милостивата госпожа баронеса.

— Махайте се! — кипна баронесата. — Вървете си!

Старият човек се усмихна и неговото жълто лице, оградено с рядка черна брада, която сякаш беше изядена от молци, се обърна към далечните планини.

— Ако паметта на госпожа баронесата е къса, то старият Розенбаум ще й помогне да си спомни…

— Оставете тия брътвежи! Какво искате? Пари? Нямам.

Старият се усмихна лукаво.

— Милостивата госпожа баронеса е забравила съвсем, че старият Розенбаум преди двадесет години…

— Стига, нито дума повече! Разбрах, че сте дошъл да ме изнудвате. Какво искате, за да мълчите и занапред? Говорете!

— Нищо не искам за себе си. Искам само да попитам милостивата госпожа баронеса… — той се огледа плахо.

Баронесата спокойно извади от джоба си един бележник, от който колебливо измъкна едра банкнота.

— Вървете си сега, Розенбаум — рече тя, пъхвайки в ръката му банкнотата. — Нямам повече!

Старият отново се изсмя лукаво, после прошепна тихо в ухото на баронесата:

— Бога ми… детето е живо.

Баронесата изтръпна, сякаш й бе нанесен тежък удар. Тя погледна гневно стария Розенбаум.

— Окаян, подъл лъжец! Не ми ли казахте сам, че детето е умряло? Какво брътвите сега?

— Да ме накаже Бог, ако не говоря истината! Аз най-добре зная, какво е станало с детето, което преди двадесет години отнесох със собствените си ръце.

— Тази услуга ви се заплати прилично. Какво всъщност искате сега? — запита баронесата, по страните, на която пламтяха червени петна. — Забравихте ли нашата спогодба? Не помните ли, че се задължихте да не се връщате никога вече към тази случка, че детето ще бъде мъртво?

— Не удържах ли думата си? Момичето не бе ли далече от вас, като да бе мъртво?

— Вие ме измамихте! — извика жената с пламнали очи. — Не ми ли казахте сам, че детето е умряло?

Малкият човек поклати глава.

— Вайдел Блюмхен имаше добро, глупаво сърце и не можеше да извърши престъпление. Дадох го за отглеждане в добри, твърде добри ръце.

— Е, и сега?

— Тия ръце са празни, съвсем празни. Жената е добра, много добра, но е болна. Времената са тежки, а аз самият имам жена и четири деца. Животът поскъпва. Какво може да стори един беден, стар човек за тази жена, която винаги е работила за богатите? Помислих си тогава, че милостивата госпожа баронеса няма да пожелае това дете да изпадне в злочестина… госпожа баронесата ще протегне ръка и ще помогне, и старият Розенбаум ще отиде при жената и ще и каже: Бог светна в коравото сърце на жената, която нямаше милост към малкото. Бог накара знатната госпожа да съзнае вината си; и тя ще повярва в Бога, който награждава доброто и наказва злото…