Ани Воте: Гласът на света

Днес беше прекрасен майски ден пред Петдесетница, госпожа Вартеман седеше на престола си до прозореца и гледаше надолу по улицата към новия пазар, където имаше голяма навалица. Беше пазарен ден. Внезапно тя проточи шия и сложи решително месестите си ръце върху кръглите си хълбоци.

— Не казвах ли всеки път — извика тя сърдито на мъжа си, който седеше по халат и домашни пантофи на масата и закусваше, — че Дора не я бива за нищо? Селянката пак й е наброила в кошницата петнайсет яйца вместо шестнайсет!

— Голяма работа, Рези — отвърна добродушно мъжът й — едно яйце!

— Едно яйце ли? Едно яйце иде подир другото. Ти, разбира се, не мислиш за нищо, и никой не бива да пипне Дора с пръст.

— Остави, Рези — повтори той бавно. — Дора ще се оправи.

— Има да чакаме — изпъшка дебелата Вартеман, запретна ръкавите на черната си рокля и започна да бели една тънка зелена краставица за обяд. После продължи: — Ще ни забърка тя някоя каша! Ето я, на, пак се е помъкнала с оня, вятърничавия доктор Рьопер. Виждаш ли я, там, до колата на касапина, виждаш ли я?

— Добре де, няма да я изяде!

— Густав, Густав — рече с укор госпожа Тереза, — какъв баща си ти, да забравяш дълга си! Ами ако този човек, Рьопер, поиска да се ожени за Дора?

— Е, та, що от това? Момичетата са за женене.

— Но, Густав, такъв мъж, който няма нищо, няма дори клиентела, който дреме по цял ден и се ослушва в звънеца, дали някой пациент няма да се сбърка да влезе при него, такъв мъж не е за Дора.

Черните като въглени очи на Тереза Вартеман погледнаха войнствено господин Вартеман и дебелите ръце пригладиха нервно лъскавите, леко къдрави, тъмни коси, прошарени тук-там със сребърни нишки. Ала господин Вартеман пиеше с видимо удоволствие и внимание кафето си, навел над чашката своите сиво-зелени, малко недоверчиви очи. Този поглед господин Вартеман бе усвоил от страх пред своята Рези, на която той никак не се доверяваше, макар че безусловно изпълняваше това, което тя искаше.

— Ще видиш един прекрасен ден, че ще има нахалството да ти го доведе вкъщи — обади се отново госпожа Вартеман, гледайки все още любопитно към улицата.

— Остави това, Рези! Няма да струва човешка глава най-сетне!

— Твоята не, разбира се! Но я ставай и върви да се облечеш като хората — завърши тя, като взе пълната чашка от ръцете му и дръпна стола под него, така че мъжът й ще не ще беше принуден да стане.

Той излезе и госпожа Тереза дръпна отново енергично ръкавите си надолу и отвърза кухненската престилка. Ъглите на устните се свиха и в големите тъмни очи пламна борчески огън. „Ще му мине меракът“ — мислеше си тя.

В съседната стая се чуха гласове. Вратата се отвори и на нея се показа осемнадесетгодишната Дора, която извика със смях на майка си:

— Мамо, моля те, ела насам! Господин доктор Рьопер иска да ви поднесе почитанията си.

Госпожа Вартеман застана като гръмната, но все пак влезе в салона с обичайните плюшени мебели и неизбежното стъкло със златна рибка на прозореца, за да поздрави госта.

— Не се сърдя, господин докторе — отвърна тя с достойнство на въпроса му, дали не се сърди, задето я смущава. — Но вие знаете, че утре е Петдесетница и вкъщи има много работа. Пък искаме утре да направим и една разходка в околността.

— Тъкмо затова съм и дошъл, милостива госпожо — рече младият лекар, опитвайки се да целуне ръка на госпожа Тереза, което не му се удаде. — Госпожица Дора ми издаде, че в колата ви имало две свободни места, и аз реших да ви помоля най-учтиво, да ми позволите да дойда с моя приятел Щилграб.

— Но, разбира се, дадено, господин Докторе — обади се весело гласът на господин Вартеман откъм вратата. — Ето че двете места са заети, Рези! По две марки на човек, господин докторе, приемате ли?

Дора Вартеман се изчерви като божур и очите й потърсиха умолително тия на младия лекар, който гледаше господин Вартеман с веселите си, сини очи и се поклони в знак на съгласие.

— Извънредно съм ви благодарен, уважаеми господин Вартеман. Какво бихме правили инак ние, двама самотни ергени, на Петдесетница в Берлин?

„Гладник!“ — помисли за миг госпожа Тереза, ала нейното добродушно сърце надви и тя каза благосклонно:

— Значи, решено! Моля ви тогава, утре сутринта точно в пет часа да бъдете тук. Ние ще вземем храна, вие няма за какво да се грижите.

Тя издума това с едно широко движение на ръката, сякаш показваше пълното си с пари портмоне. Дора отново се изчерви и отново погледна умолително доктора, когото през това време баща й бе заставил да седне в червеното плюшено кресло.