Александър Шурбанов: Гласът на Байрон

„И гласът на Байрон прокънтял из цяла Европа. Всяко негово стихотворение, всяка негова постъпка ставали историческо събитие. Когато заминал за Гърция, там отишъл не някакъв човек и английски пер, а европейска сила.“

Така пише сто години след смъртта на поета известният литературовед Хърбърт Грирсън. Интересно е да се види как израства и съзрява тази „европейска сила“. Целият процес протича за малко повече от десетилетие. Епохата е Наполеоновата, но пътят на Байрон е друг и след него ще тръгнат не въоръжени до зъби армии, а най-чистите умове и сърца на континента.

Всичко сякаш започва в знаменателната 1812 година. През февруари младият член на Камарата на лордовете произнася първата си парламентарна реч — в защита на работниците лъдити, които в отчаянието си рушат изместващите ги от фабриките машини. Пламенното ораторско изкуство на дебютанта привлича вниманието, познавачите му вещаят блестящо бъдеще. Но както тази, така и двете му следващи речи не донасят някаква реална промяна в официалната политика. Твърде скоро със суифтовско прозрение Байрон осъзнава, че различията между партиите на торите и вигите са само на повърхността и че не Парламентът ще облекчи участта на трудовия народ. Впрочем той е знаел това и по-рано — непосредствено след първата му реч излиза от печат поемата „Чайлд Харолд“, в която авторът се провиква към всички онеправдани:

Творбата е плод на пътуванията на поета из Испания, Албания и Гърция, където той с покруса наблюдава опустошенията на робството и се изпълва с копнеж за промяна. За броени дни поемата превръща своя създател в най-модната литературна фигура на деня. Основен принос за този светкавичен успех има нейният герой — човек, както сполучливо го характеризира Маколи, „горд, мрачен, циничен, с непокорство върху челото и униние в сърцето, презиращ събратята си, неумолим в мъстта и все пак способен на дълбока и силна привързаност“. Независимата поза на Чайлд Харолд, неговото дръзко предизвикателство към света на неправдата и унижението в следреволюционната епоха на политическа реакция завладяват въображението на съвременниците. И в светските салони, и в подражателната литература. Започва да гъмжи от бледи копия на Байроновия герой. Името му става нарицателно. Но малцина разбират, че авторът е по-голям от своето творение. Той жадува за освобождението на всички угнетени народи, мечтае за решително действие — дори на поезията гледа снизходително като на заместител на делото. През 1813 г., окончателно разочарован от парламентаризма и потънал в своите „източни поеми“, с горчивина отбелязва в дневника си: „Кой би писал, ако има нещо по-добро за вършене?“ Англия го притеснява със своята предпазлива еволюционност, особено противен му е конформизмът на поетите романтици от старото поколение, които някога се възторгваха от френската революция, а сега се радват на идиличното си уединение в Езерния район и на благоразположението на короната. Той се задушава в атмосферата на социалния компромис, тегли го към много по-широки простори и не знае, че твърде скоро съдбата завинаги ще го раздели с родината.

През 1816 г. жена му го напуска, домът е обсаден от бирниците и сред явилата се вихрушка от клюки, слухове и обвинения доскоро обожаваният поет се принуждава да замине за континента. В Италия попада в средата на разгръщащото се карбонарско движение и се хвърля в подготовката на въстанието с цялата си неудържима пламенност. Мъката на изгнаничеството, вярата в успеха на борбата, а накрая и болката от нейното поражение се изливат в поредица от драматични поеми, които по художествен начин осмислят преживяното и показват, че за Байрон литературното творчество вече не е заместител, а спътник на политическото действие. След погрома на карбонарите той не се отчайва, преселва се от Равена в Пиза и заедно с Шели и Ли Хънт се Захваща с издаването на независимия вестник „Либерал“.

През тези години (1818—1823) пише и произведението, което ще увенчае целия му неспокоен живот — „Дон Жуан“. На смяна на гордия самотник от предишните творби тук встъпва един нов, не тъй изключителен персонаж, който постепенно е въвлечен в голямата европейска политика и става неволна съставка от нейната калейдоскопична сцена. По този начин поетът получава възможност да създаде внушително по своя размах и разнообразие платно на съвременния „цивилизован“ свят с неговите дворцови интриги и политически борби, с дълбокия исторически мрак, който лежи върху сърцето му, и с огнените проблясъци за едно по-достойно за човека бъдеще.