Александър Шурбанов: Гласът на Байрон

Може да се каже, че това е първият общоевропейски епос, който открива съвременната епоха на наднационалната история. И неговият централен герой е не толкова Дон Жуан, колкото авторът на поемата като разказвач и коментатор на събитията. В тази поема Байрон е в стихията си — далеч от меланхоличната маниерност на „Чайлд Харолд“ и съвсем близо до истинския си глас на ироничен съдник на епохата, познат от многобройните дневници и записки. Предишният романтичен патос не е угаснал, но над него вече кънти вездесъщият смях на реалиста, който успява навред да проникне зад привидностите. Политика, философия, религия, морал, нрави, литература — всичко става мишена за унищожителните стрели на този нов комизъм, който е наистина язвителен, но не подкопава вярата в бъдещето на човека, а само се опитва да разчисти пътя към това бъдеще. Така Байрон стига до органичната сплав на сериозното и смешното, залегнала в основите на най-доброто в английската литература от Чосър през Шекспир и Дикенс до наши дни. „Дон Жуан“ е и произведението, с което този най-съвременен от всички тогавашни писатели прехвърля надежден мост от неокласицизма на Филдинг и Поуп през романтизма към критическия реализъм на зрелия деветнадесети век.

Поемата е замислена безспорно с епическа широта и трябва да изведе своя герой през развалата на времето до високите барикади на френската революция. Но Байрон не успява да изпълни този амбициозен план — през 1824 г. той е вече в Гърция, за да участвува в надигащото се националноосвободително движение с всички свои средства, с целия си международен престиж и най-сетне с голите си гърди. Тук във вихъра на подготовката се разболява и умира на тридесет и шест години. Гърция го изпраща с национален траур.

До това време свободолюбивата поезия на Байрон го е превърнала в притегателен център на европейския духовен живот. За него с възхищение се отзовават Пушкин и Гьоте, по стъпките му вървят — всеки по своему — Лермонтов, Петьофи, Мицкевич, Хайне, Леопарди… Всеки нов стих, излязъл изпод перото му, се превежда на десетки езици, разпалва пожара на бунта в душите на младежта. Дори преждевременната кончина на поета дава нов тласък на националните и обществените движения не само в Гърция, Италия и Испания, но и в Русия, Унгария, Полша, Франция, Германия… Неговите революционни песни проникват и в пробуждаща се България. През 1858 г. Кръстьо Пишурка ще напише:

Други ще търсят у него не само утешение, но и насърчение за борба. Ще го превеждат Иван Вазов, Кирил Христов, Гео Милев, додето всеки негов ред зазвучи на български и след Шекспир Байрон стане най-четеният у нас английски поет.

Особена популярност добиват в България, както и в редица други европейски страни, драматичната поема „Манфред“, несравнимият „Чайлд Харолд“, някои от източните поеми, които ни се струват необикновено близки с тематиката и романтичните си пориви („Абидоската невеста“ е първата Байронова творба, пресъздадена на български език). Едно след друго се появяват в превод и многобройните лирически стихотворения на поета — тези пръснати през годините бисери на щедрия му дух, някои от които са събрани и в настоящата книга, за да дадат възможност на днешния читател още веднъж да надникне в най-съкровените чувства и мисли на Байрон — огнения и нежния, печалния и несломимия, — онзи, когото познаваме и обичаме не от вчера.

Само в собствената му родина още дълго — та комай и до наши дни — ще продължават с крива усмивка да се извръщат от неговото могъщо присъствие. Не всички, разбира се, но мнозина. И защо? Защото бил разпътен в живота си, казват моралистите. Необуздан е бил, да — и непочтителен. Но дали това е причината да не погребат тленните му останки при другите големи поети в Уестминстърското абатство? Та нали и Уърдсуърт остави незаконна дъщеря във франция, а за това почти никой не се сеща? Не е ли тогава малко по-друга работата? Не е ли по-скоро в това, че Байрон посмя да нарече Англия „тъмничар на народите“? Не за това ли и досега там предпочитат да се ровят в личния живот на поета, а да оставят творчеството му настрани? Байрон сам признава, че не е бил светец, преминал е през много страсти и грехове. Но нали още Гьоте каза: „Байроновата смелост, дързост и грандиозност — нима всичко това няма възпитателно значение? Трябва да се пазим от това всякога да търсим възпитателност в чистото и нравственото. Всичко велико възпитава, щом като го открием!“

Читать дальше