Джо Абъркромби - Гласът на острието

Феро вдигна рамене и седна на средния гроб.

— Мен тук ме устройва — каза тя. — Смятам да погледам как ядат лешоядите.

Ясното нощно небе бе обсипано със звезди и въздухът захладня, стана дори леко студено. В прашната равнина под хълмовете горяха огньове, описваха около тях крива линия. Феро, Юлвей, труповете на войниците и трите пресни гроба бяха обкръжени горе сред хълмовете. Утре, с първите слънчеви лъчи по изсушената земя, войниците щяха да напуснат огньовете и да плъзнат нагоре по склоновете. И ако Феро останеше там, когато стигнеха до нея, тя щеше да е мъртва, или по-зле — заловена жива. Сама не би могла да се справи с толкова много от тях, дори и да не водеха ядач със себе си. Не искаше да го признае, но сега животът й бе в ръцете на стареца.

Юлвей погледна към звездното небе.

— Време е — каза той.

Двамата започнаха да се спускат по склона, като внимателно подбираха пътя си между канарите и няколкото съсухрени храста. Отиваха на север, към Гуркул. Юлвей се движеше изненадващо бързо и Феро трябваше да подтичва, за да не изостава, докато внимателно си гледаше в краката. Когато най-после стигнаха подножието на хълма и тя можеше да вдигне поглед, видя че Юлвей я води към лявата част от обкръжаващата дъга, там, където огньовете бяха най-многобройни и най-гъсто скупчени.

— Чакай — прошепна му тя и сложи ръка на рамото му. Посочи надясно, където огньовете бяха по-нарядко и щеше да е по-лесно да се промъкнат между тях. — Защо не оттам?

Светлината от звездите бе достатъчна, за да освети белите зъби в усмивката на възрастния мъж.

— О, не, Феро Малджин. Точно там войниците са най-много… а там е и нашият приятел, ядачът. — Той не полагаше никакво усилие да говори по-тихо, което я караше да се чувства неспокойна. — Точно оттам очакват да минеш, в случай че решиш да тръгнеш на север. Но те не смятат, че ще го направиш. Мислят, че по-скоро би тръгнала на юг, през пустинята, където да загинеш, отколкото да се оставиш да бъдеш заловена. Всъщност точно както щеше да постъпиш, ако не бях аз.

Юлвей се обърна и продължи напред. Тя го последва, като вървеше крадешком, ниско приведена до земята. Щом наближиха огньовете, разбра, че той е бил прав. Около само някои от тях имаше седящи фигури, но бяха доста широко разпръснати. Възрастният мъж се отправи с уверена походка към четирите най-отляво, само около един от които имаше хора. Не си направи труда да се сниши, гривните му тихо подрънкваха, а босите му крака силно шляпаха по сухата земя. Приближиха достатъчно, за да различат лицата на тримата около огъня. Юлвей щеше да бъде забелязан всеки момент. Феро изсъска, за да привлече вниманието му, въпреки че бе напълно убедена, че ще бъде чута.

Той се извърна и слабата светлина от огъня освети учуденото му изражение.

— Какво? — попита той.

Феро замижа и зачака войниците да наскачат, но вместо това те спокойно продължиха да си бъбрят. Юлвей се обърна към тях.

— Те няма да ни видят, нито ще ни чуят, освен ако не закрещиш право в ушите им. В безопасност сме. — Той тръгна към войниците, като ги заобикаляше достатъчно отдалеч. Феро го последва с тиха стъпка и все още снишена към земята, просто по навик.

Наближиха още и тя започна да различава отделните думи от разговора им. Забави крачка и се заслуша. После спря и се обърна към тях. Тръгна право към огъня. Юлвей извърна глава.

— Какво правиш? — попита я.

Феро гледаше към тримата мъже около огъня. Първият беше едър и корав ветеран, вторият — слаб и с лукава физиономия, а третият — младеж с честно лице, който нямаше много вид на войник. Оръжията им лежаха на земята, прибрани в ножниците, опаковани като за път, в никаква готовност. Феро внимателно ги заобиколи и се заслуша.

— Казват, че не била наред с главата — прошепна слабият в ухото на младежа, очевидно в опит да го изплаши. — Говори се, че била убила сто човека досега, че и повече. Ако си късметлия и изглеждаш добре, ти режела топките, докато си още жив. — Той сграбчи момчето за чатала. — И ги изяждала пред очите ти!

— О, я си затваряй устата — каза едрият. — Няма да припари насам. — Той посочи към дясната страна на дъгата, където огньовете бяха по-нарядко. — Ако въобще тръгне в тази посока, ще мине оттам и ще попадне право на него .

— Надявам се да не дойде — каза младежът. — Аз съм на мнение: живей си живота и остави другите да си живеят техния.

Слабият войник се намръщи.

— А какво ще кажеш за всички онези добри мъже, които е избила? Ами жените? Децата? Те не са ли заслужавали да бъдат оставени да си живеят живота?