Джо Абъркромби - Гласът на острието

Феро изскърца със зъби. Доколкото си спомняше, досега не бе убивала деца.

— Жалко за тях, разбира се. Не казвам, че не трябва да бъде заловена. — Младежът нервно се огледа. — Просто, ако е възможно, да не е от нас.

Едрият се разсмя, но слабият не изглеждаше развеселен от казаното.

— Ти какво, да не си страхливец? — попита той.

— Не! — ядосано отвърна младежът. — Но имам жена и деца, за които да мисля. Предпочитам да не ме убиват, това е. — Той се усмихна широко. — Чакаме бебе. Надявам се този път да е момче.

Едрият кимна.

— Моят син вече почти отрасна. Така бързо растат.

Разговорите за деца, семейства и надежди накараха гневът да стегне още по-здраво гърдите на Феро. Защо те имат живот, а тя няма нищо? Защо техният народ й отне всичко? Тя изтегли извитата кама от канията.

— Какво правиш, Феро? — изсъска Юлвей.

Младежът при огъня се озърна.

— Чухте ли нещо? — попита той.

Едрият отново се разсмя.

— Мисля, че те чух как се насираш в гащите.

Слабият тихо се изхили, а младежът се усмихна смутено. Феро се промъкна зад гърба му. Застана само на фут-два от младежа. Беше ярко осветена от огъня, но никой от войниците не поглеждаше към нея. Тя вдигна камата.

— Феро! — извика Юлвей.

Младежът скочи на крака и се вгледа в тъмнината. Челото му се сбърчи от напрягане в мрака. Лицето му бе точно пред това на Феро, но погледът му бе отправен някъде далеч зад нея. Тя помириса дъха му. Острието на камата блестеше само на инч от гърлото на младия войник.

Сега. Сега е моментът. Ще го убие бързо, после ще оправи и другите двама, преди да успеят да вдигнат тревога. Сигурна бе, че ще се справи. Те бяха неподготвени, а тя готова. Сега е моментът.

Но ръката й не помръдна.

— Да не те сръфа нещо по задника? — попита едрият. — Там няма нищо.

— Можех да се закълна, че чух нещо — отвърна младежът, без да отвръща очи от лицето на Феро.

— Стой! — викна слабият, скочи на крака и посочи напред. — Ето я! Точно пред теб!

Феро застина за миг, приковала очи в него, после двамата с едрия избухнаха в бурен смях. Смутен, младежът се обърна и седна до огъня.

— Стори ми се, че чух нещо, това е.

— Няма никой — каза му едрият.

Феро отстъпи бавно назад. Започна да й се повдига, устата й се напълни с вкус на кисело. Главата й затуптя от болка. Прибра камата, обърна се и мълчаливо затътри крака след Юлвей.

Когато светлината на огньовете и шумът от разговорите край тях изчезнаха в далечината, тя спря и се тръшна тромаво на земята. Студен вятър задуха през голата равнина и започна да набива ситни песъчинки в лицето й, но тя не обърна внимание. За пръв път в живота й омразата и гневът я бяха напуснали, но бяха оставили дълбока празнина в нея, а тя нямаше с какво да я запълни. Почувства се празна и самотна. Стана й студено. Обгърна тялото си с ръце, затвори очи и се заклати бавно напред-назад. Тъмнината не й предложи никаква утеха.

Тогава усети ръката на възрастния мъж върху рамото си. При нормални обстоятелства, щеше да я сграбчи, да я извие и да тръшне стареца на земята. Щеше да се опита да го убие. Но сега и силата й си бе отишла. Тя вдигна поглед и примигна.

— Нищо не е останало от мен. Какво съм аз сега? — Притисна ръка към гърдите си, но почти не почувства допира. — Не усещам нищо отвътре.

— Странно е, че го казваш. — Юлвей се усмихна и вдигна очи към звездното небе. — Тъкмо започвах да си мисля, че е останало нещо там вътре, което да си струва да се спаси.

В момента, в който стигна до Площада на маршалите, Джизал разбра, че нещо не е наред. Досега никога не го бе виждал и наполовина така пълен за заседание на Камарата на лордовете. Закъсняваше и бе леко задъхан от дългата тренировка, но докато бързаше напред, огледа групичките от добре облечени хора: гласовете им бяха снишени, а лицата — напрегнати и пълни с очакване.

Проправи си път през тълпата към сградата и хвърли подозрителен поглед на стражата пред инкрустираните врати. Те поне изглеждаха както обикновено. Скритите им зад визьорите на шлемовете лица не показваха нищо. Прекоси преддверието. Ярките гоблени се полюшваха леко от течението. Мушна се през вътрешните врати и влезе в огромната прохладна зала. Шумът от стъпките му отекна в позлатения купол, докато бързаше по пътеката между банките към централния подиум. Яленхорм стоеше под един от високите прозорци и лицето му бе обсипано с цветните отблясъци на стъклописа. Той гледаше изпод вежди към поставената в единия край на пода пейка. Към краката й бе монтирана дълга, метална тръба.