Джо Абъркромби - Гласът на острието

Ужасеният мъж скочи на крака с дрънчене на окови. Облиза побелелите си устни и заоглежда с ококорени очи лицата от първия ред.

— Вашето име?

— Салем Рюз.

В гърлото на Джизал заседна буца. Салем Рюз? Познаваше този човек! В миналото баща му беше търгувал с него, за известен период беше редовен посетител на семейното имение! С нарастваща паника Джизал погледна към ужасения предател с избръснатата глава. В мислите му отново изплува пълничкият, добре облечен търговец с невероятно чувство за хумор. Той беше, нямаше съмнение. Очите им се срещнаха за миг и Джизал разтревожено отмести поглед. Баща му бе седял с този човек в семейната всекидневна! Стискал бе ръката му! Обвиненията в измяна са като заразна болест — прихващаш ги само от това, че си в една стая с болния! Погледът му бе привлечен отново към това така непознато и същевременно така добре познато лице. Копеле, как смееше да бъде предател?

— Вие сте член на почтената Гилдия на търговците на платове, нали? — продължи Глокта, като придаде иронична нотка на тона си при произнасянето на думата „почтена“.

— Бях — смотолеви Рюз.

— Каква бе дейността ви в гилдията? — Обръснатият търговец го погледна отчаяно в очите. — Дейността ви? — попита отново Глокта, този път с повече твърдост в гласа.

— Заговорничих срещу краля! — проплака търговецът и закърши ръце. Вълна от изумление премина през залата. Джизал усети кисел вкус в устата си. Видя самодоволната усмивка, която Сълт отправи на Маровия. Възрастният върховен правозащитник седеше с каменно изражение на лицето, но юмруците му върху плота на масата бяха стиснати до побеляване. — Извърших предателство! За пари! Върших контрабанда, подкупвах, лъгах… всички го правехме!

— Всички! — Глокта огледа залата с дяволита усмивка. — И ако някой се съмнява, имаме счетоводните книги, документи, разполагаме с точните суми. Цяла стая в Палатата на въпросите е пълна с тях. Стая, пълна с тайни, вина и лъжи. — Той бавно поклати глава. — Тъжно четиво, уверявам ви.

— Нямах избор! — изкрещя Рюз. — Принудиха ме! Нямах избор!

— Разбира се, че са ви принудили. — Сакатият инквизитор се обърна със сериозно изражение към публиката си. — За нас е ясно, че вие сте само една тухла от тази къща на позора и безчестието. Наскоро бе направено посегателство върху живота ви, нали така?

— Опитаха се да ме убият!

— Кой се опита?

— Този човек! — изхленчи задавено Рюз. Посочи с треперещ пръст затворника до себе си и се дръпна назад, колкото му позволяваха веригите между двамата. — Той беше! Той! — От устата му захвърча плюнка, а веригите задрънчаха при всяко размахване на ръката му.

Последва нова вълна на недоволство, този път малко по-силна. Джизал видя как главата на втория затворник клюмна и той започна да се свлича настрани, но мощният албинос го сграбчи и го изправи отново.

— Събудете се, господин Карпи! — извика Глокта. Люшкащата се глава бавно се надигна. Джизал видя непознато лице, странно подпухнало и цялото осеяно със ситни белези от акне. С погнуса забеляза, че предните му зъби липсват, точно като тези на Глокта.

— Вие сте от Талинс, нали, от Стирия? — Мъжът кимна, бавно, като в просъница. — И ви плащат да убивате хора, така ли е? — Мъжът кимна пак. — Наеха ли ви да убиете десет от поданиците на Негово величество, измежду които този човек, Салем Рюз, направил пълни самопризнания, предател?

От носа на затворника потече тънка струйка кръв и очите му започнаха да се обръщат навътре. Албиносът го разтърси за рамото и съзнанието му се върна. Кимна замаяно.

— Какво стана с останалите девет?

Мълчание.

— Убихте ги, нали?

Ново кимване с глава, този път придружено със странно клокочене в гърлото на затворника.

Глокта се извърна със сериозно изражение към унесените лица в залата.

— Вилем дан Роб, служител в митницата, прерязано гърло от ухо до ухо. — Той прокара пръст през шията си и от обществената ложа се разнесе женски писък. — Солимо Сканди, търговец, намушкан четири пъти в гърба. — Глокта вдигна четири пръста, после ги притисна до стомаха си, сякаш му прилошаваше от разказа. — Кървавият списък продължава. Мъже, убити в името на още по-големи печалби. Кой ви нае?

— Той — изграчи затворникът и обърна подпухналото си лице към мършавия мъж до себе си, който седеше, свлечен на пейката, с изцъклен поглед и напълно несъзнаващ къде се намира.

С почукване на бастуна по плочите Глокта отиде до него.

— Как се казвате?