Джо Абъркромби - Гласът на острието

Джизал се обърна и за момент му се стори, че забеляза следа от самодоволна усмивка. Едно доста неприятно изражение на лицето й, сякаш избухването му й бе доставило удоволствие. За кратко се замисли дали пък тя не бе организирала тази среща? Дали не бе поставила умишлено себе си и този идиот на място, където Джизал да ги види, и така да го накара да ревнува… и тогава тя му се усмихна, засмя се и гневът му изчезна напълно. Днес изглежда прекрасно, помисли си той, със загоряла от слънцето кожа и изпълнена с жизненост. Смееше се силно, без да я е грижа кой ще я чуе. Беше красива. Повече от всякога досега. Разбира се, че това е случайна среща, как иначе? Арди го погледна с големите си тъмни очи и всичките му подозрения се стопиха.

— Трябваше ли да си така строг с него? — попита тя.

Джизал стисна зъби.

— Самозабравило се арогантно нищожество. Сигурно е просто незаконно роден син на някой благородник. Никакво потекло, жалки обноски и няма никакви пари…

— Повече от мен е и в трите области.

Прокле голямата си уста. Сега, вместо да изкопчи от нея извинение, той й дължеше такова. Отчаяно затърси изход от капана, в който сам се бе вкарал.

— О, но той е пълен идиот! — жално каза Джизал.

— Ами — Джизал с облекчение забеляза, как крайчетата на устните й се разтеглиха в лукава усмивка, — наистина е такъв. Да повървим?

Преди да успее да отговори, Арди го хвана под ръка и го поведе по Кралския булевард. Джизал се остави в ръцете й и двамата тръгнаха сред тълпата от развълнувани и уплашени хора.

— Значи е истина? — попита тя.

— Кое?

— Че с търговците от Уестпорт е свършено?

— Така изглежда. Старият ти приятел Санд дан Глокта беше в центъра на събитията, изнесе страхотно представление, като за недъгав.

Арди сведе очи.

— Недъгав или не, по-добре да не се изправяш срещу него.

— Наистина — в мислите на Джизал изплуваха отчаяните очи на Салем Рюз, преди да бъде отведен от залата по тъмния коридор, — по-добре не.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо по широкия булевард, но това мълчание не бе неловко. На Джизал му харесваше да върви до нея. Вече не беше важно кой на кого дължи извинение. Може би тя беше права донякъде за фехтовката. Арди сякаш прочете мислите му.

— Как ти върви фехтовката?

— Бива. Как ти върви пиенето?

Тя повдигна вежди.

— Отлично. Ако имаше ежегоден турнир по пиене, съвсем скоро ще бъда забелязана от обществото.

Джизал се засмя и я погледна. Тя му отвърна с усмивка. Толкова е интелигентна, така остроумна и невероятно смела. И така прелестна. Джизал се замисли дали има друга като нея? Ех, само да имаше подходящото потекло и малко пари. И много пари.

— В името на Негово величество, отворете вратата! — за трети път избоботи лейтенант Яленхорм и заблъска по дървото с тежкия си юмрук. Ама че глупак. Защо така се оказва, че големите здравеняци обикновено имат толкова малки мозъци? Сигурно, защото карат предимно на мускули и в резултат мозъците им се съсухрят като сушени сливи.

Седалището на Текстилната гилдия се помещаваше във величествена сграда, на оживен площад, недалеч от Агрионт. Около Глокта и въоръжения му ескорт вече се бе събрала и продължаваше да расте значителна тълпа зяпачи: любопитни, изплашени, развълнувани. Май надушват кръв. Кракът на Глокта го болеше от бързането, но въпреки скоростното им пристигане, не очакваше да свари търговците от гилдията напълно неподготвени. Огледа се нетърпеливо около себе си. Погледна лицата на войниците от въоръжената стража, маскираните практици, непоколебимия поглед на Фрост и блъскащия по вратата млад офицер.

— Отворете вра…

— Стига вече глупости. Мисля, че са ви чули, лейтенант — намеси се решително Глокта, — но предпочитат да не отварят. Ще бъдете ли така добър да разбиете вратата?

— Какво? — зяпна Яленхорм първо към Глокта, после към тежката и добре залостена двойна врата. — Но как да…

Практик Фрост се засили напред и масивното му рамо срещна вратата. Разнесе се силен гръм и пукане на дърво. Откачената от пантите врата се сгромоляса с оглушителен трясък на пода.

— Ето така — промърмори Глокта и пристъпи напред под колонадата на входа, преди още всички трески от вратата да достигнат земята. Като ударен от гръм, Яленхорм го последва, а след тях и тракащите с броните си войници.

На пътя им в коридора се изпречи възмутен чиновник.

— Не можете просто да — уф! — извика той, когато Фрост го блъсна настрани и лицето му се заби в стената.