Джо Абъркромби - Гласът на острието

Подобно на цялата сграда, и тази стая демонстрираше истински разкош. Освен това беше огромна като хамбар. Високият таван беше декориран с позлатени орнаменти, а гърбовете на книгите по рафтовете край стените бяха украсени със скъпоценни камъни. Масивните мебели бяха полирани до блясък. Всичко в тази стая бе грандоманско по размер, пренатруфено и безсмислено скъпо. Е, кому е нужен вкус, щом има пари? Няколкото огромни прозореца от по-съвременния тип, с големи стъкла и почти никаква армировка, предлагаха величествена гледка към града, залива и корабите в него. Зад позлатено бюро пред средния прозорец седеше усмихнат магистър Колт. Беше облечен с великолепна, представителна за гилдията, мантия. Върху му падаше сянката от огромен шкаф, на чиито врати беше резбован гербът на почетната Гилдия на търговците на платове. Значи, не се е измъкнал. Спипах го… Около единия крак на огромната мебел беше вързано въже. Глокта проследи извивките му по пода. Другият край беше вързан около шията на магистър Колт. Аха, и все пак е намерил друг начин за бягство.

— Инквизитор Глокта! — Колт издаде нервно, пронизително хихикане. — Радвам се най-после да се запознаем! Чух за разследването ви! — Треперещите му пръсти заопипваха възела на въжето, да проверят дали е здрав.

— Яката ви не е ли прекалено стегната, магистър? Май е по-добре да я свалите.

— О, не мисля! — Последва ново хихикане. — Благодаря, но не възнамерявам да отговарям на въпросите ви.

С периферното си зрение Глокта забеляза една странична врата да се открехва леко. Голяма бяла ръка се промъкна зад нея и пръстите й обвиха ръба на вратата. Фрост. Значи все още има надежда да го хванем. Трябва да го накарам да говори, да отвлека вниманието му.

— Не останаха въпроси без отговор. Знаем всичко.

— Нима? — изкикоти се отново магистърът. Албиносът бавно се промъкна през вратата, като се придържаше близо до стената. Огромният шкаф го скриваше от погледа на Колт.

— Знаем за Калайн. За малката ви уговорка.

— Глупак! Нямаме никаква уговорка! Той е прекалено почтен, за да бъде купен! Никога не би взел и една марка от мен!

Но, как тогава… Колт се усмихна лукаво.

— Секретарят на Сълт! — каза той. — Точно под носа му, а и под твоя също, сакат глупако!

Глупак, наистина — секретарят носи съобщенията, видял е самопризнанията, всичко е знаел! Знаех си, че има нещо нередно в това мазно лайно. Явно Калайн е бил верен.

— Всички правим грешки — сви рамене Глокта.

— Грешки ли? Че ти друго не си правил, кретен такъв! Нямаш никаква представа какво всъщност става наоколо! Не знаеш дори на чия страна си! Не, не разбираш дори кои са страните!

— Аз съм на страната на краля, а ти — не. Това ми е достатъчно. — Фрост бе стигнал до шкафа и сега стоеше притиснат до него. Розовите му очи се напрягаха да надзърнат незабелязано иззад ръба. Още малко, само още няколко секунди…

— Нищо не знаеш ти, недъгаво нищожество! Мижави суми от укрити данъци и дребни подкупи, само в това сме виновни!

— Да не забравяме дребната работа с деветте убийства.

— Нямахме избор! — викна Колт. — Никога не сме имали! Трябваше да плащаме на банкерите! Дължим им пари и трябва да се издължаваме! Плащаме им от години! Кръвопийците Валинт и Балк! Всичко им дадохме, но не спират да искат още!

Валинт и Балк? Банкерите? Глокта хвърли поглед на показния разкош в стаята.

— Май не сте го закъсали чак толкова?

— Май! Така ли мислиш? Прах в очите! Фалш! Банкерите притежават всичко това! Всички сме тяхна собственост! Дължим им хиляди, не, милиони! — Колт тихо се изсмя. — Но не мисля, че някога ще си ги получат, нали?

— Не, и аз не мисля.

Колт се наведе през бюрото, мантията му провисна и се отърка в облечения в кожа плот.

— Искаш престъпници, така ли, Глокта? Предатели? Врагове на държавата и краля? Погледни във Висшия съвет. Погледни в Палатата на въпросите. В Университета. Погледни в банките, Глокта!

В този момент магистърът забеляза Фрост да се промъква зад ръба на шкафа, на не повече от четири крачки от него. Очите му се отвориха широко и той стана рязко от стола.

— Дръж го! — извика Глокта. Фрост се хвърли през плота на бюрото. Точно когато магистърът се канеше да скочи към прозореца зад гърба си, албиносът успя да хване подгъва на мантията му. Спипахме го!

И тогава, с характерния звук на съдран плат, мантията се разпра. Тялото на Колт сякаш застина за момент във въздуха, докато преминаваше през прозореца. Блестящите парченца от скъпото стъкло се пръснаха навсякъде около него и в следващия миг магистърът изчезна. Мантията му се опъна в белия юмрук на Фрост и рязко се скъса.