Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Джизал — чу той гласа си да излиза през стиснатите му зъби, — искрено се надявам, че не възнамеряваш да спиш със сестра ми.

— Виж сега…

Нервите му не издържаха. Ръцете на Уест стиснаха раменете на Джизал.

— Не, ти виж сега! — изръмжа той. — Няма да позволя да се занасяш с нея, ясно ли е? Вече съм я виждал с наранени чувства и не искам да я виждам повече така! Нито от теб, нито от който да било друг! Тя не е поредната ти интрижка, разбираш ли ме?

— Добре — каза Джизал с пребледняло лице. — Разбрах! Нямам никакви планове за нея! Просто тя не познава никого тук и… можеш да ми вярваш… няма нищо нередно в това! Ау! Пусни ме!

Уест осъзна, че стиска раменете на Джизал с всичка сила. Как стана това? Просто искаше да поговорят, а беше преминал всякакви граници. С наранени чувства… проклятие! Не трябваше да го казва! Пусна рязко капитана и отстъпи назад. Потисна гнева си.

— Не искам да се виждате повече, ясно?

— Чакай малко, Уест, кой си ти, да…

Яростта отново го обзе.

— Джизал — изкрещя той, — аз съм ти приятел и като такъв те моля! — Пристъпи отново към него, по-близо отпреди. — Освен това съм неин брат и като такъв те предупреждавам! Стой настрана! Нищо добро няма да излезе от това!

Джизал се дръпна назад към стената.

— Добре… разбрах! Сестра ти е!

Уест се обърна и тръгна към изхода на двора. Разтри врата си, главата му туптеше от болка.

Когато Уест влезе в кабинета, лорд-маршал Бър седеше и гледаше през прозореца. Едър, мрачен, пълен мъж с гъста кафява брада и непретенциозна униформа. Уест се зачуди колко ли лоши бяха новините. Ако можеше да съди по изражението на маршала, доста лоши.

— Майор Уест — каза той и го погледна навъсено изпод гъстите си вежди, — благодаря, че дойде.

— Винаги, маршал. — Уест забеляза три грубо скалъпени дървени кутии върху една масичка до стената. Бър проследи погледа му.

— Дарове — каза той горчиво, — от нашия приятел на север — Бетод.

— Дарове?

— За краля. — Маршалът се намръщи и въздъхна през стиснати зъби. — Защо не погледнеш какво ни е изпратил, майоре?

Уест отиде до масичката и внимателно повдигна капака на една от кутиите. Разнесе се неприятната миризма на силно развалено месо, но вътре нямаше нищо, освен малко кафява пръст. Отвори следващата. Още по-силна миризма и още пръст по стените на кутията, също и няколко кичура руса коса. Уест преглътна и погледна към сериозния маршал.

— Това ли е всичко?

— Де да беше — изсумтя Бър. — Останалото трябваше да погребем.

— Да погребете?

Маршалът взе лист хартия от бюрото си.

— Капитан Силбър, капитан Хос, полковник Аринхорм. Познати ли са ти имената?

Уест усети, че му прилошава. Тази миризма. Напомни му за Гуркул, за бойното поле.

— Познавам полковник Аринхорм — смотолеви той, загледан в трите кутии, — но не лично. Той е командир на гарнизона в Дънбрек.

— Беше — поправи го Бър, — а другите двама командваха малки предни постове по границата.

— Границата… — промърмори Уест, макар вече да започваше да се досеща какво става.

— Главите им, майоре. Северняците ни изпратиха главите им.

Уест преглътна отново и погледна към русите кичури, залепнали за стената на кутията.

— Три знака, обещаха ни те, когато дойде времето. — Бър се изправи и застана пред прозореца. — Предните постове не са важни: дървени фортове, палисада, ров и така нататък, малък брой войници. Никакво стратегическо значение. Дънбрек обаче е друга работа.

— Охранява протоците на Уайтфол — каза сковано Уест, — най-подходящият изход от Англанд.

— Или вход. Жизненоважна позиция. Доста време и средства са вложени в защитата му. Последна дума на проектантското изкуство, от най-добрите ни архитекти. Триста души гарнизон с оръжейни складове и хранителни запаси, достатъчни за едногодишна обсада. Смяташе се за непревземаем, опорна точка на защитата на границата. — Бър се намръщи и дълбоки бръчки прорязаха основата на носа му. — Няма го вече.

Главоболието на Уест се завърна.

— Кога? — попита той.

— Това е въпросът. Трябва да е било поне преди две седмици, толкова са нужни, за да пристигнат тук тези „дарове“. Смятат ме за пораженец — каза горчиво Бър, — но според мен северняците са нахлули и сега вилнеят из цяла Северна Англанд. Едно-две миньорски селища, някоя и друга наказателна колония, но иначе нищо от особена важност, никакви градове, да кажем, но те идват, Уест, при това бързо, помни ми думата. Никой не изпраща на врага си глави като дарове, а после да седи и да чака търпеливо за отговор.