Джо Абъркромби - Гласът на острието

В мислите му се промъкна чувство на задоволство. Именно за такова назначение бе блъскал денонощно в продължение на години. Ако сега се справеше добре, кой знае докъде щеше да стигне утре. Но тази война беше лоша, ужасна.

Долови усмивка на лицето си. Ужасна война. Но за него може да се окаже благоприятна.

Палубата се накланяше със скърцане под краката му, а платната плющяха тихо под напора на вятъра. Високо в соления въздух над главата му крещяха гларуси.

— Никога не съм си мислил, че един ден ще видя такова нещо — промърмори Логън.

Градът се простираше като огромен, бял полумесец около широкия син залив. Стъпили върху скалисти островчета, няколко моста прескачаха морето и изглеждаха миниатюрни в далечината. На фона на масата от сгради, тук-там изпъкваха зелени паркове и градини. Сивите линии на реки и канали блестяха на слънцето. Далечната страна на града бе обкръжена от стена, гъсто прободена от защитни кули, гордо стърчащи измежду околните постройки. Долната челюст на Логън висеше и придаваше глуповато изражение на лицето му, а очите му скачаха от точка на точка, неспособни да възприемат цялостната картина.

— Адуа — промърмори Баяз. — Центърът на света. Поетите го наричат градът на белите кули. Отдалече е красив, нали? — Магьосникът се наведе към Логън. — Но, повярвай ми, приближиш ли го, започва да смърди.

В центъра на града се издигаше огромна крепост. Белите й стени се извисяваха могъщо над килима от външни постройки, а от задната й страна ярко блестяха куполите на вътрешните сгради. Дори на сън Логън не си бе представял, че съществува човешко творение така величествено, така гордо и могъщо. Една кула изпъкваше на фона на множеството други. Извисяваше се много, много над всичко останало около нея. Заострен сноп от множество гладки, тъмни колони, които сякаш подпираха самото небе.

— И Бетод е тръгнал на война срещу това! — прошепна Логън. — Сигурно си е загубил ума.

— Сигурно, но при всичката си недодяланост и надменност, Бетод е прозрял истинската същност на Съюза. — Баяз кимна към града. — Хората там са завистливи помежду си. Може и да наричат себе си „съюз“, но са се вкопчили един в друг със зъби и нокти. Обикновените хора са затънали в дребни и незначителни кавги, а първенците им водят мащабни войни за власт и богатства и наричат себе си управници. Войни словесни, с коварство и подмолни номера, но не по-малко кървави от обикновените. Падат много жертви — въздъхна магьосникът. — Отвъд тези стени те крещят и спорят и не спират да се нападат един друг в гръб. Старите вражди никога не се забравят, процъфтяват и пускат дълги корени, които с всяка година прорастват все по-дълбоко. Открай време е така. Тези хора не са като теб, Логън. Те могат да ти се усмихват, да те ласкаят, да те нарекат приятел, но докато с една ръка ти поднасят дарове, с другата ще ти забият нож в гърба. Ще видиш, странно място е това.

Само това, че го видя, бе достатъчно странно за Логън. Градът нямаше край. А с навлизането на кораба им в залива, сякаш ставаше още по-необятен. Гора от бели сгради, обгърнати от всички страни с тъмни прозорци, застилаше хълмове с покриви и кули. Скупчени, притиснали стена до стена, напираха до самия ръб на брега.

Кораби и лодки от всякакъв вид се надбягваха в залива, с опънати платна. Моряците тичаха по палубите и пъплеха по такелажа, крещяха да надвикат шума на прибоя на морето по корпусите на корабите. Някои от съдовете бяха по-малки от двумачтовия им кораб, други го превъзхождаха в пъти. Логън ахна от удивление пред огромен кораб, който пореше водата към тях и носът му разбиваше вълните на ситни, блестящи капчици. Същинска планина от дърво, плаваща в омагьосано море. Мина покрай тях и разклати малкия им съд с дирята си, но след него се показаха други, много повече, навързани по безброй кейове покрай брега.

Засенчил очи с ръка, Логън вече различаваше хората на сушата. Дочу и шума на доковете. Далечна глъч и тропане от колелата на натоварените каруци по каменните улици. Малките точици на хората пъплеха като рояк черни мравки между кораби и сгради.

— Колко хора живеят там? — попита той.

— Хиляди — вдигна рамене Баяз, — стотици хиляди. От всички краища на Кръга на света. Има северняци, тъмнокожи кантики от Гуркул и отвъд него. Хора от старата империя, чак от далечния запад, търговци от свободните градове на Стирия. Има и от още по-далечни места — от Хилядата острова, поклонници на слънцето от Тонд и далечния Сулджук. Повече, отколкото можеш да преброиш — живеят, умират, работят, плодят се, пъплят един връз друг. Добре дошъл — Баяз разпери ръце да обхване красивия и необятен град — в цивилизацията!