Джо Абъркромби - Гласът на острието

Стотици хиляди, помисли си Логън. Умът му не го побираше. Стотици… хиляди. Че имаше ли толкова много хора в целия свят? Зяпаше града, търкаше очи и пак не можеше да проумее. Как ли изглеждаха тези стотици хиляди хора?

Час по-късно знаеше отговора.

Така притискан, заобиколен и блъскан от хора, Логън се бе чувствал единствено по време на битка. Всъщност с всичките крясъци, ярост, блъскане, страх и царящ хаос, доковете приличаха на точно това. Безмилостна битка, без край и победители. Необятното небе и откритите пространства бяха единствената компания, с която Логън бе свикнал. Дори когато яздеше по пътя с Баяз и Кай до себе си, се чувстваше някак притиснат. А сега навсякъде имаше хора, блъскаха се, ръгаха с лакти и викаха. Стотици! Хиляди! Стотици хиляди! Нима всичко това са хора? Хора като него, с мисли, настроения, сънища? Пред очите му изникваха и изчезваха лица — навъсени, тревожни и начумерени, извиха се в замайваща въртележка от цветове. Логън примигна, опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало и дращеше болезнено. Зави му се свят. Това със сигурност е адът. Знаеше, че точно там му е мястото, но не помнеше да бе умирал.

— Малакус! — отчаяно изсъска той и разтегли яката си, в опит да си поеме въздух. Чиракът се обърна. — Чакай малко! Не мога да дишам!

— Сигурно е от миризмата — ухили се широко Кай.

Напълно възможно. Не само че приличаха на ада — доковете и миришеха така. Воня на риба, сладникави подправки, гниещи плодове, пресни изпражнения, потни коне и мулета и хора. Всички те се смесваха и набираха мощ под жаркото слънце, докато накрая сборният резултат изпреварваше по зловоние всяка от отделните съставки.

— Мърдай! — Нечие рамо изблъска Логън и изчезна в тълпата. Някакъв мъж го изгледа подозрително, докато се разминаваха. Малко момче го посочи с пръст и извика нещо. Жена с кошница припряно го заобиколи отдалеч, без да откъсва уплашени очи от него. Сега, като се замислеше, май всички го зяпаха, сочеха с пръст и не изглеждаха доволни от гледката.

Логън се надвеси към Кай.

— Навсякъде из Севера ме мразят и се боят от мен. Не ми е никак приятно, но поне знам защо. — Групичка навъсени моряци го наблюдаваха съсредоточено и си шепнеха нещо, докато не се скриха от погледа му зад тропаща волска кола. — А защо и тук е така?

— Бетод напредва бързо — промърмори Баяз, докато оглеждаше със сериозно изражение тълпата. — Войната му със Съюза вече е започнала. Боя се, че нищо от Севера не се радва на особена популярност в Адуа.

— Но те как разбират откъде съм?

— Биеш на очи — каза Малакус и го погледна многозначително.

Логън се стресна, когато двама малчугани профучаха покрай него, смеейки се.

— Бия на очи ли? Насред всичко това?

— Не много, само като огромен, покрит с белези, страничен дирек на порта.

— А! — Логън погледна надолу към себе си. — Разбирам.

С отдалечаване от доковете, тълпата се разреди, въздухът стана по-чист и шумът намаля. Пак беше гъмжило от хора, смърдеше и беше шумно, но поне сега Логън успяваше да диша.

Минаха през широки павирани площади, украсени с цветя и статуи. Над вратите висяха ярко боядисани дървени табели — сини риби, розови прасета, лилави чепки грозде и кафяви хлябове. Имаше маси и столове на открито и там хората ядяха от плоски паници и пиеха от купи от зелено стъкло. Промушваха се през тесни алеи между разнебитени постройки от дърво и мазилка. Те се надвесваха от двете им страни така силно, че почти събираха покривите си и оставяха помежду им само тясна ивица синьо небе. Тримата вървяха по широки павирани улици, с огромни бели сгради и пълни с хора. Логън зяпаше навред.

Никога досега не бе се чувствал така изгубен, насред никое поле, независимо колко гъста бе мъглата, и в никоя гора, независимо колко гъста бе тя. Въпреки че бяха слезли от кораба само преди половин час, вече нямаше никаква представа в коя посока се намира той. Слънцето се криеше зад високите сгради и всичко изглеждаше еднакво. Мисълта, че може да изпусне от поглед Баяз и Кай и завинаги да се лута изгубен на това място, истински го ужасяваше. Забърза след голото теме на магьосника и тримата се озоваха насред някакво разширение. Огромен път, по-широк от всичко, по което бяха вървели досега. От двете му страни бяха наредени бели дворци, заобиколени от високи огради и зидове от бял камък. Пред тях растяха в две редици вековни дървета.

И хората тук бяха различни. Носеха ярки, крещящи дрехи, със странни кройки без никакво практическо предназначение. А жените направо не приличаха на хора — бледи, кльощави и омотани в лъскави платове. Размахваха пред лицата си други парчета плат, опънати върху тънки пръчки.