Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Къде сме? — извика Логън на Баяз и ако магьосникът му отговореше, че са на Луната, въобще нямаше да се усъмни.

— Това е Централната улица, една от пътните артерии на града! Пресича го точно в центъра и стига до Агрионт!

— Агрионт?

— Крепост, дворец, казарми и седалище на управата. Град в града. Ние точно там отиваме.

— Там? — Група неприятни младежи изгледаха подозрително Логън. — И ще ни пуснат да влезем?

— О, да. Няма да им е приятно, но да.

Логън тръгна през тълпата. Всички сгради имаха стъклени прозорци, стотици може би, и слънцето блестеше ярко в тях. В Карлеон само най-представителните постройки имат прозорци със стъкло, или поне имаха, преди превземането на града. След него останаха още по-малко. Всъщност от всичко остана по-малко от преди. Кучето страшно си падаше по звука на счупено стъкло. Ходеше насам-натам с широка усмивка на лице и копие в ръка, ръгаше с огромно задоволство прозорците, очарован от трясъка и звънтенето на стъклата.

Но това далеч не бе най-лошото. Бетод бе оставил войската да вилнее в продължение на три дни из града. Това му бе като традиция и хората му много го обичаха заради нея. Предишния ден Логън загуби пръста си в битката и трябваше да затворят раната с нажежено желязо. Болеше, как само болеше, беше направо обезумял от болката. Не че на онова време му трябваше извинение за безчинствата, които вършеха. Спомни си смрадта на кръв, пот и дим, писъците и шума от погрома, смеха.

— Помогнете… — Логън се спъна в нещо и за малко не падна. Една ръка стискаше крачола на панталоните му. Жената седеше до стената, дрехите й бяха мръсни и изпокъсани. Лицето й — бяло и изпито от глад. В ръцете си държеше увит в парцали вързоп. Дете. — Помогнете… — Нищо не се случи. Хората продължиха да вървят покрай нея, смееха се и говореха, сякаш въобще на я забелязваха. — Помогнете…

— Аз нямам нищо — промълви Логън. На по-малко от пет крачки встрани мъж с висока шапка седеше на маса и си бъбреше весело с друг, докато тъпчеше в устата си от вдигаща пара чиния с месо и зеленчуци. Логън невярващо погледна първо храната, после жената на земята.

— Логън! Хайде! — Баяз го бе хванал за ръката и го дърпаше напред.

— Но, не трябва ли…

— Не си ли забелязал? Те са навсякъде! Кралят има нужда от пари и изстисква аристокрацията. Благородниците доят наемателите на земята им, а те от своя страна — селяните. Някои от тях, старите и болните, най-малките синове и дъщери, биват изстискани чак до дъното. Прекалено много гърла за изхранване. Ако извадят малко късмет, стават крадци и проститутки, останалите просят.

— Но…

— Разчистете пътя!

Логън залитна към стената и се прилепи с гръб към нея. Баяз и Кай се наредиха до него. Тълпата се раздели на две и през нея премина дълга колона мъже, водени от въоръжени стражи. Някои от тях бяха млади, почти момчета, а други много възрастни. Всичките бяха мръсни и окъсани и единици изглеждаха здрави. Няколко бяха откровено сакати, куцаха по улицата, доколкото можеха. Един в първата редица беше само с една ръка. Минувач във великолепен пурпурен жакет постави върху сбърчения си нос квадратно парче плат, докато се разминаваше с окаяната колона.

— Какви са тези хора? — прошепна Логън на Баяз. — Престъпници?

— Войници — разсмя се магьосникът.

Логън се вторачи в тях — мърляви, кашляха, куцаха, някои нямаха дори обувки.

— Войници? Тези тук?

— О, да. Отиват на война срещу Бетод.

Логън разтри с пръсти слепоочията си.

— Преди време един от клановете излъчи за дуел срещу мен най-слабия си воин, човек на име Форли Слабака. Това беше техният начин да признаят загубата си и да се предадат. Защо този Съюз изпраща на бой своя „Слабак“? — Поклати мрачно глава. — С тези хора няма как да победят Бетод.

— Ще изпратят и други. — Баяз посочи с пръст към друга група мъже. — Онези също са войници.

— Тези там ли? — Логън погледна към група младежи, облечени в крещящи одежди от яркочервен и зелен плат. Двама имаха свръхголеми шапки. Тези поне носеха мечове или нещо подобно, но в никакъв случай нямаха вид на воини. Жени воини, може би. Логън огледа сериозно и двете групи. Мърлявите просяци и натруфените момчета. Не му бе лесно да прецени коя от двете е по-странна на вид.

Когато Баяз отвори вратата, някъде отгоре издрънча малка камбанка. Логън последва магьосника през ниската арка на входа, а Малакус последва него. След ярката светлина на улицата, магазинът изглеждаше тъмен и Логън имаше нужда от малко време, за да привикнат очите му към мрака. Покрай стените бяха подпрени големи дървени плоскости, по които имаше нескопосано нацапотени пейзажи — сгради, гора, планини. До тях, на стойки, висяха всякакви странни дрехи — разстилащи се мантии, зловещи плащове, рицарски брони, огромни шапки и шлемове, пръстени и други бижута, дори тежка кралска корона. На малък стелаж бяха наредени оръжия, предимно мечове и копия. Логън се приближи да ги огледа отблизо. Бяха имитации. Нищо на това място не бе истинско. Оръжията бяха просто боядисано дърво, короната бе направена от олющена ламарина, а бижутата не бяха нищо повече от цветно стъкло.