Джо Абъркромби - Гласът на острието

Хорнлак нервно облиза устни. Погледна крадешком към Фрост и Северард, после се наведе леко напред. Аха. Започва пазаренето.

— Вижте, инквизиторе — заговори той угоднически, — едно съм научил от живота и то е, че всеки иска нещо. Всеки си има цена, нали така? А ние имаме дълбоки джобове. Просто кажете вашата. Просто я назовете! Какво искате, инквизиторе?

— Какво искам аз ли? — попита Глокта и се наведе съзаклятнически към него.

— Да. За какво е всичко това? Какво искате? — Сега на лицето на Хорнлак имаше сдържана, хитра усмивка. Колко старомодно, но това няма да те измъкне оттук.

— Искам си обратно зъбите.

Лицето на търговеца посърна.

— Искам си обратно и крака.

Хорнлак преглътна.

— Искам си живота обратно.

Затворникът пребледня.

— Не става, а? Е, тогава ще се примиря с главата ти, набучена на кол. Нямаш нищо, което искам, независимо колко дълбоки са джобовете ти. — Хорнлак започна леко да трепери. Приключи ли със заплахите? С пазаренето? Да започваме тогава. Глокта взе листа пред себе си и прочете първия въпрос. — Как се казвате?

— Вижте, инквизиторе, бих искал… — Фрост стовари юмрук на масата и Хорнлак се сви уплашено на стола.

— Отговори на въпроса — изкрещя в лицето му Северард.

— Гофред Хорнлак — изпищя търговецът.

— Добре — кимна Глокта. — И сте старши член на Текстилната гилдия?

— Да, да!

— Всъщност един от заместниците на магистър Колт!

— Много добре знаете, че съм!

— Заговорничили ли сте с други търговци срещу Негово величество? Наехте ли убиец, който да премахне десет от поданиците на Негово величество? Това наредено ли ви бе от магистъра на гилдията, Костър дан Колт?

— Не! — изкрещя с изтънял от ужас глас Хорнлак. Не това искаме да чуем. Глокта вдигна поглед към практик Фрост. Огромният бял юмрук се заби в корема на търговеца. Той изстена тихо и се свлече настрани.

— Майка ми гледа кучета — каза Глокта.

— Кучета — изсъска Северард в ухото на останалия без дъх търговец, докато го вдигаше обратно на стола.

— Много ги обича. Учи ги на всякакви номера. — Глокта стисна устни. — Знаете ли как се дресират кучета?

Хорнлак още не можеше да си поеме въздух. Поклащаше се леко на стола с насълзени очи. Трябваше му още време, за да си възвърне способността да говори. Още е във фазата на изхвърлената на сушата риба. Устата се отваря и затваря, но не издава звук.

— С повторение — каза Глокта. — Повтаряш, повтаряш, повтаряш. Трябва да накараш кучето да изпълни номера стотина пъти, след което пак го караш да направи същото. Тайната е в повторението. А ако искаш кучето да се научи да лае по команда, не жали камшика. Ти ще лаеш за мен, Хорнлак, пред Камарата на лордовете.

— Ти си луд — извика търговецът и огледа останалите в стаята. — Всичките сте луди!

Празната усмивка на Глокта грейна.

— Щом така искаш. Ако ти помага. — Погледът му се върна към листа в ръката му. — Как се казвате?

— Гофред Хорнлак — преглътна затворникът.

— И сте старши член на Текстилната гилдия?

— Да.

— Всъщност един от заместниците на магистър Колт!

— Да!

— Заговорничили ли сте с други търговци срещу Негово величество? Наехте ли убиец, който да премахне десет от поданиците на Негово величество? Това наредено ли ви бе от магистъра на гилдията, Костър дан Колт?

Хорнлак се заоглежда отчаяно. Фрост не откъсваше очи от него, Северард също.

— Е? — попита Глокта.

Търговецът затвори очи.

— Да — тихо изскимтя той.

— Не чух добре.

— Да!

— Отлично — усмихна се Глокта. — А сега, как се казвате?

— Красива природа, не мислиш ли? — попита Баяз, зареял поглед в назъбените скалисти склонове от двете страни на пътя.

Копитата на конете тропаха монотонно по калния път и успокояващият им, ритмичен звук се бореше с безпокойството на Логън.

— Така ли? — попита той.

— Е, сурова природа, разбира се, за онези, които не познават законите й. Строга и безмилостна природа. Но в това има и нещо благородно. — Първият магус описа с ръка дъга около себе си. — В нея има искреност, почтеност. Най-добрата стомана невинаги е тази с най-силния блясък. — Той погледна назад през рамо, като се поклащаше леко на седлото. — Ти най-добре го знаеш.

— Не бих казал, че виждам красивото в нея.

— Така ли? Какво виждаш тогава?

Очите на Логън се плъзнаха по стръмните, затревени хълмове, нашарени с туфи острица и прещип. Тук-там се виждаха стърчащи скали и израснали едно до друго дървета.