Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Все трябва да има нещо, с което да се занимавате.

— Така ли, какво предлагате?

— Братовчедките ми бродират.

— Майната ти.

— Хм — усмихна се Джизал. Ругатните й вече не го впечатляваха така, както при първата им среща. — С какво се занимаваш, когато си у дома, в Англанд?

— О, у дома. — Главата й клюмна назад и тупна в облегалката на пейката. — Мислех си, че там ми е скучно. Чаках с нетърпение да дойда тук, в люлката на цивилизацията. А сега нямам търпение да се върна обратно. Да се омъжа за някой фермер. Да народя няколко хлапета. Така поне ще имам с кого да си говоря. — Тя затвори очи и въздъхна. — Но Колем не ме пуска. Смята, че сега, след като баща ни умря, той е отговорен за мен. Мисли, че ще е твърде опасно. Предпочита да не ме убият северняците, но само дотам стига чувството му за отговорност. В никакъв случай не се простира до това да прекарва поне десет минути с мен дневно. И така, затворена съм тук, заобиколена от всички вас, арогантните сноби на Агрионт.

— Мисля, че той е прав.

— О, да — подигравателно изсумтя Арди, — Колем Уест, страхотно момче е той! Печелил е Турнира, знаеш ли? Пръв в пробива при Улриок, нали така? Никакво потекло, никога няма да е наистина един от нас, но иначе е страхотно момче, като за произхождащ от простолюдието, естествено! Жалко обаче за простоватата му сестра, твърде умна изглежда. И казват, че пие. — Тя въздъхна. — Не си знае мястото. Истински срам. Най-добре да се правим, че не я забелязваме. — Нова въздишка. — Да, колкото по-скоро си тръгна оттук, толкова по-добре за всички.

— За мен няма да е по-добре. — Проклятие. Каза го на глас.

Арди се изсмя. Не прозвуча приятно.

— Страшно благородно от твоя страна. Всъщност защо не тренираш тази сутрин?

— Лорд-маршал Варуз е зает. — Джизал замълча за момент. — Между другото, тази сутрин имах твоя приятел Санд дан Глокта за учител.

— Наистина ли? Какво имаше да ти казва?

— Много неща. Нарече ме глупак.

— Я гледай ти.

— Да. — Джизал сключи вежди. — Истината е, че съм толкова отегчен от фехтовката, колкото ти от книгата. Затова дойдох да говоря с брат ти. Мисля да се откажа.

Тя избухна в смях. Гърлен и ехтящ. Цялото й тяло се разтресе. Част от виното в чашата й плисна навън и се разля по пода.

— Какво толкова смешно има? — попита той.

— Нищо, просто — Арди избърса една сълза, — обзаложих се с Колем. Той заложи, че няма да се откажеш. Спечелих десет марки.

— Не съм убеден, че ми допада да бъда обект на облозите ви — рязко каза Джизал.

— Не съм убедена, че ми пука.

— Важно е.

— Не! — троснато отвърна Арди. — За брат ми беше важно, той нямаше избор! Никой не те забелязва, ако нямаш „дан“ в името си, никой не знае това по-добре от мен. Ти беше единственият, който ми обърна някакво внимание, когато дойдох тук, но само защото Колем те накара. Нямам никакви пари или благороднически произход, което ме прави едно нищо в очите на хора като теб. Мъжете не ме забелязват, а жените ми обръщат гръб. Нямам нищо и никого тук, а ти си мислиш, че животът ти е тежък? Моля те! Мисля аз да се захвана с фехтовка — каза тя навъсено. — Би ли попитал маршал Варуз дали няма свободно място за ученик. Така поне ще имам с кого да разговарям!

Джизал примигна. Това вече не беше интересно. Беше грубо.

— Я почакай, нямаш никаква представа какво е да…

— Стигал си хленчил! На колко си години? На пет? Я тичай да се хванеш за полата на мама, момченце!

Той не можеше да повярва на ушите си. Как смее?

— Майка ми е мъртва — каза Джизал. Ха, това ще я накара да се засрами. Ще измъкне едно извинение от нея.

Не успя.

— Мъртва ли? Щастливка, поне няма й се наложи да слуша това жалко хленчене! Вие, богати, разглезени момченца, до един сте еднакви. Дава ви се всичко, което поискате, после започвате да се тръшкате на пода, че се налага да се наведете сами да си го вземете! Жалки сте! Направо ми се повръща от вас!

Джизал се ококори. Лицето му пламна. Бузите му щипеха, все едно току-що бе зашлевен. Предпочиташе да го бяха зашлевили. Никога досега никой не му бе говорил по такъв начин. Никога! Беше по-зле от разговора му с Глокта. Много по-лошо и много по-неочаквано. Усети, че челюстта му е провиснала. Рязко я затвори и изскърца със зъби. Тресна чашата си в масата и стана да си върви. Обръщаше се към вратата, когато тя рязко се отвори и пред нея се появи майор Уест. Той изгледа и двама им.

— Джизал — попита Уест, първоначално изненадан, после, след като бе хвърлил поглед към проснатата на пейката Арди, и леко подозрителен, — какво правиш тук?