Джо Абъркромби - Гласът на острието

— А, капитан Лутар. — Джизал се стресна и вдигна поглед. Върху влажната от роса трева под едно дърво седеше непознат мъж. Държеше в ръка нахапана ябълка и му се усмихваше. — Ранното утро е идеалното време за разходка, според мен. Тихо е, чисто и безлюдно. Небето сивее. Няма нищо общо с претруфеното розово привечер. С цялата гълчава, с всичките тия хора, плъпнали нагоре-надолу. Как да си събере човек мислите сред това море от глупост? И, виждам, вие също споделяте моето мнение. Колко хубаво.

Мъжът отхапа от ябълката.

— Познаваме ли се? — попита Джизал.

— О, не, не. — Непознатият стана и изтупа дъното на панталоните си. — Не още. Казвам се Сулфур, Йору Сулфур.

— Така ли? И какво ви води в Агрионт?

— Може да се каже, че съм тук на дипломатическа мисия.

Джизал го огледа внимателно, опита се да прецени откъде идва.

— На която ви изпраща…?

— Моят господар, естествено — отвърна Сулфур, без всъщност да отговори на въпроса. Джизал забеляза, че очите му са с различен цвят. Грозно и отвратително, помисли си той.

— А вашият господар е?

— Много мъдър и могъщ човек. — Той остърга със зъби последната останала около сърцевината ябълка и запрати огризката в храстите. Изтри пръстите си в ризата. — Виждам, че сте се дуелирали.

Джизал сведе поглед към остриетата си.

— Да — отвърна той и изведнъж осъзна, че е готов с решението си, — но за последен път. Отказвам се от фехтовката.

— О, не, не! — Непознатият сграбчи Джизал за рамото. — В името на всичко свято, не можете да се откажете!

— Какво?

— Не, не! Господарят ми ще бъде истински потресен, ако разбере! Истински потресен! Като се отказвате от фехтовката, се отказвате от много повече! Само така някой може да се отличи в очите на хората, нали? Те решават. Няма ли простолюдие, няма и благородници! В крайна сметка, те решават!

— Какво? — Джизал се огледа за някой от градската стража, на когото да каже, че опасен луд е на свобода из улиците на Агрионт.

— Не, не трябва да се отказвате! И дума да не става! В никакъв случай! Сигурен съм, че ще си промените решението! Вие трябва да продължите!

— Кой си ти? — Джизал отблъсна ръката на Сулфур от рамото си.

— Сулфур, Йору Сулфур на вашите услуги. До скоро виждане, капитане, ако не преди това, то на Турнира. — Той се отдалечи, като махаше с ръка през рамо.

Зяпнал от изненада, Джизал проследи с очи как онзи изчезва в далечината.

— Проклятие! — изкрещя и захвърли оръжията си в тревата. Днес май всички искат да му се бъркат в работата, дори непознатите ненормалници в парка.

В момента, в който реши, че вече е прилично късно, Джизал отиде в квартирата на майор Уест. В негово лице винаги можеше да разчита на едно състрадателно ухо, още повече че Джизал се надяваше да успее да го убеди той да съобщи новината на маршал Варуз. Не му се искаше да е част от тази сцена и ако можеше да я избегне, му се щеше да го направи. Почука на вратата, изчака, после пак почука. Вратата се отвори.

— Капитан Лутар! Направо не мога да повярвам, каква чест!

— Арди — промърмори Джизал, изненадан, че я вижда. — Радвам се да ви видя отново.

Като никога, беше напълно откровен. Наистина я намираше за интересна. Усещането бе ново за него — да се интересува от това, което има да каже една жена. Освен това беше много привлекателна, без съмнение, и с всяка следваща среща му се струваше още по-красива. Разбира се, между тях не можеше да има нищо, Уест му беше приятел и така нататък, но поне да й се любува може, нали така?

— Ъъъ… тук ли е брат ви?

С кисела физиономия, тя се тръшна на една пейка покрай стената и изпъна напред единия си крак.

— Няма го. Излезе. Вечно зает. Никога не намира време за мен. — Бузите й бяха силно зачервени. Погледът на Джизал се спря на гарафата с вино. Запушалката беше свалена и съдържанието й — наполовина намаляло.

— Пияна ли сте?

— Малко. — Тя присви очи и се загледа в наполовина пълната чаша до лакътя си. — Но по-скоро съм отегчена.

— Още няма десет.

— Нямам ли право да съм отегчена преди десет?

— Знаете какво имам предвид.

— По-добре оставете проповедите за брат ми. На него му подхожда повече. Налейте си питие. — Тя посочи към гарафата. — Имате вид на човек, на когото добре ще му дойде едно.

Права беше. Джизал си наля чаша и седна срещу нея. Арди го погледна с присвити очи. Вдигна чашата. До нея лежеше дебела книга.

— Как е книгата? — попита Джизал.

— „Падението на господаря Създател“ в три тома. Казват, че е истинска историческа класика. Куп скучни брътвежи — изсумтя тя пренебрежително. — Пълна е с мъдри магуси, силни рицари с огромни мечове и благородни дами с още по-огромни гърди. Магия, насилие и любовна история, от всичко поравно. Пълен боклук. — Блъсна книгата и тя падна на килима с разтворени страници.