Джо Абъркромби - Гласът на острието

Как смее това беззъбо минало величие да му държи такъв тон? Краката на Джизал потръпнаха: беше на ръба да скочи и да си тръгне. Проклети да са Варуз и противният му заместник. Но в момента, в който постави длани на подлакътниците на стола, за да се изправи, погледът му улови този на Глокта. Недъгавият му се усмихваше с нагла, подигравателна усмивка. Ако сега станеше, значи се признава за победен. Всъщност защо наистина се захвана с фехтовката?

— Баща ми искаше това от мен.

— Така, така. Сърцето ми се преизпълва със състрадание. Лоялният син, верен на силното си чувство за дълг, е принуден да се подчини на бащините амбиции. Удобна история, като добре познатия стар стол, в който така обичаме да седим. Казваш им каквото искат да чуят, а? По-добър отговор, но все още далеч от истината.

— Защо вие не ми кажете, тогава? — сопна се Джизал. — Изглежда всичко ви е ясно!

— Добре, ще ви кажа. Мъжете не се дуелират за своя крал, нито за семействата си, нито пък за да се поддържат в добра форма, да използвам възможността, преди да се опитате да ми пробутате и този отговор. Те се дуелират за признание, за слава. Дуелират се за собственото си израстване в обществото. За себе си. От собствен опит го знам.

— От собствен опит ли? — Джизал изсумтя презрително. — Въобще не изглежда да е свършило някаква работа във вашия случай. — Съжали на мига. Проклетата му уста. В какви ли не бели го забъркваше.

Но Глокта просто го дари с поредната противна усмивка.

— Вършеше доста добра работа до момента, в който не се озовах в императорски затвор. Какво е твоето извинение, лъжецо?

На Джизал не му хареса накъде отива разговорът. Доста се бе разглезил от лесните победи на масата за карти срещу слаби противници. Беше позагубил умения. По-добре сега да изчака, докато не прецени по-добре противника си. Стисна зъби и замълча.

— Иска се много труд, разбира се, да спечелиш Турнира. Трябваше да видиш как тренира общият ни приятел Колем Уест. Лееше пот в продължение на месеци, тичаше, докато другите му се смеехме. Самозабравило се момче от простолюдието, пълен идиот да си мисли, че може да се състезава като равен с онези със синя кръв, ето това си мислехме за него тогава. Бъркаше позициите, спъваше се по гредата, ставаше за смях отново и отново, ден след ден. Но я го виж сега. — Глокта почука с пръст по бастуна си. — Виж и мен. Май той последен се смее, а, капитане? Просто пример за това, което можеш да постигнеш с малко упорита работа. А ти имаш два пъти повече талант от него и синя кръв. От теб се иска една десета от онова, което той трябваше да вложи, но ти отказваш и толкова да се напрегнеш.

— Отказвам да се напрегна ли? — Джизал просто не можеше да остави така нещата. — Нима не се подлагам на това мъчение ежедневно…

— Мъчение? — рязко го прекъсна Глокта.

Джизал осъзна колко злощастен избор на думи е това, но твърде късно.

— А… — смотолеви той, — имах предвид…

— Знам доста и за мъченията, и за фехтовката. Затова вярвай ми, когато ти казвам. — Гротескната усмивка на инквизитора се разтегли още повече: — Двете нямат нищо общо.

— Ъъъ… — Джизал все още не можеше да се окопити.

— Имаш амбициите и средствата да ги постигнеш. С малко усилие ще стане. Няколко месеца упорит труд, и после вероятно никога повече няма да ти се наложи да правиш каквото и да било. Няколко кратки месеца и си готов. — Глокта прокара език по голите си венци. — Е, като оставим настрана злополуките, естествено. Предоставя ти се страхотен шанс. На твое място бих се възползвал, но ти… не знам, може би освен лъжец си и глупак.

— Не съм глупак — каза хладно Джизал. Само това успя да измисли.

Глокта го погледна учудено, после бавно стана, като се опираше тежко на бастуна си, примижал от болка.

— Откажи се, ако така искаш, няма проблем. Прекарай остатъка от дните си в седене, пиене и плямпане с останалите младши офицери. Много хора биха били доволни от такъв живот. Много хора, които не са имали твоя шанс. Откажи се. Лорд-маршал Варуз ще бъде разочарован, майор Уест също, баща ти и така нататък, но повярвай ми — Глокта се наведе напред, като не спираше да се усмихва, — мен това въобще не ме интересува. Приятен ден, капитан Лутар.

Глокта закуца към изхода на двора.

След края на този крайно неприятен разпит, Джизал неочаквано се оказа с няколко свободни часа на разположение, но нямаше нагласата да им се наслади. Тръгна из безлюдните улици, площади и градини на Агрионт и потъна в размисъл над думите на сакатия инквизитор. Проклинаше името на Глокта, но не можеше да избие разговора им от мислите си. Обмисляше отново и отново всяка реплика и сега в главата му непрестанно нахлуваха идеи за подходящи отговори от негова страна. Само да му бяха хрумнали навреме.