Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Камарата на лордовете — монотонно обяви говорителят, като си позволи още малко помпозност — изслушва Ръш дан Тюел, представител на Санд дан Вурмс, лорд-губернатор на Дагоска!

— Благодаря. — Шумолящият глас на Тюел прозвуча абсурдно тихо в огромната зала. Едва достигна до Джизал, а той стоеше на не повече от десетина крачки разстояние. — Уважаеми лордове — започна той.

— По-силно! — подвикна някой от крайните банки.

Избухна смях. Възрастният мъж прочисти гърлото си, започна отново.

— Уважаеми лордове, заставам пред вас със спешно послание от лорд-губернатора на Дагоска. — Гласът му отново се върна към обичайното си, едва доловимо ниво. Всяка дума бе съпроводена с непрестанното дращене на перата. От обществената ложа се разнесе шепот и това допълнително утежни положението. — Нашият велик град е изправен пред заплаха от императора на Гуркул и тази заплаха нараства с всеки изминал ден.

Откъм задната част на залата, където седяха представителите на Англанд, се разнесе тихо неодобрение, но основното множество продължи да слуша отегчено.

— Нападенията над кораби — продължи Тюел, — безпокойството на търговците и демонстрациите пред стените на града принудиха губернаторът да ме изпрати пред вас…

— Радваме се, за което! — извика някой.

Разнесе се нова вълна смях, малко по-силна от предишната.

— Градът е построен на тесен полуостров — напрегна сили възрастният мъж да надвика нарастващия шум, — а откъм сушата граничи със земи, контролирани от нашия враг, гуркулите. От Мидърланд ни делят мили необятно море! Защитата ни не е това, което трябва. Лорд-губернаторът отчаяно се нуждае от допълнителни средства…

Споменаването на пари предизвика рев на недоволство. Устните на Тюел продължаваха да се движат, но вече нямаше никакъв шанс гласът му да бъде чут. Лорд-шамбеланът отпи от бокала с вино. Най-отдалеченият от Джизал писар беше оставил перото си и разтриваше очите си с изцапани от мастило пръсти. Най-близко седящият от него тъкмо беше завършил реда си и Джизал изпъна врат да види какво е написал. Редът гласеше просто:

Чува се само викане.

Говорителят с огромно самодоволство започна да блъска с жезъла си по плочите на пода. Врявата постепенно стихна, но сега Тюел се бе задавил от кашлица. Опита се да каже нещо, но не успя и просто махна с ръка, преди да седне на мястото си със зачервено лице. Съседът му взе да го тупа по гърба.

— Ако позволите, лорд-шамбелан? — провикна се изискан млад мъж от първия ред в другия край на залата и скочи на крака. Дращенето на перата бе подновено. — Струва ми се, че…

— Камарата на лордовете — прекъсна го говорителят — изслушва Херсел дан Мид, трети син и представител на Федор дан Мид, лорд-губернатор на Англанд!

— Струва ми се — продължи красивият младеж, леко раздразнен от прекъсването, — че нашите приятели от Юга са в непрестанно очакване на мащабно нападение от императора! — Този път ропотът се надигна от другата страна на залата. — Нападение, което никога не става факт! Не победихме ли гуркулите само преди няколко години, или паметта ми изневерява? — Недоволството се усили. — Това всяване на паника източва ресурсите на Съюза, а това е недопустимо! — Сега той вече викаше, за да надделее над шума. — В Англанд имаме стотици мили граница и голям недостиг на войници. Ако някой наистина се нуждае от допълнителни средства…

В миг виковете станаха двойно по-силни. Подвиквания „Така е!“, „Глупости!“, „Вярно!“, „Лъжи!“ изпъкнаха на общия фон. Неколцина съветници бяха станали на крака и крещяха. Едни енергично кимаха с глави, докато други яростно клатеха своите в несъгласие. А някои просто се прозяваха и се оглеждаха. Джизал забеляза един, седящ в централната задна част на залата, който със сигурност беше заспал и всеки момент го грозеше опасност от клюмване в скута на съседа му. Той с блуждаещ поглед обходи лицата на хората зад перилата на обществената ложа. Изведнъж гърлото му се сви. Арди Уест стоеше в ложата и гледаше надолу, право в него. Когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и му махна с ръка. Джизал също се усмихна и преди да осъзнае къде се намира, понечи да й махне. Застина с наполовина вдигната във въздуха ръка, после я мушна обратно зад гърба и нервно се огледа. С облекчение видя, че никой от високопоставените не е забелязал гафа му. Да махне усмивката от лицето си обаче, се оказа доста по-трудно.

— Уважаеми лордове! — изрева шамбеланът и стовари върху масата празния бокал.