Джо Абъркромби - Гласът на острието

Очите на Джизал бяха приковани в гиганта. Видя как една огромна длан се плъзна навън от ръкава на наметалото му и посегна към закопчалката отпред. Той премигна невярващо. Тази ръка синя ли е? Или е просто игра на светлината, пречупена от стъклописите на прозореца. Наметалото се свлече на пода.

Джизал преглътна, чуваше силните удари на собственото си сърце. Усещането бе като да гледаш ужасяваща рана: колкото повече се отвращаваш, толкова по-трудно ти е да откъснеш очи. Смехът и крясъците заглъхнаха. Просторната зала отново притихна.

Фенрис Страховития изглеждаше дори по-масивен без наметалото си. Стърчеше като кула над разкривеното лице на преводача си. Без съмнение, той бе най-едрият човек, когото Джизал някога бе виждал, ако въобще беше човек. Лицето му беше изкълчено в неизменна презрителна гримаса. Изпъкналите му очи подскачаха и мятаха наоколо налудничави погледи. Устните му се извиваха в усмивка, сгърчваха се в гримаса и после в друга, нито за миг не заставаха неподвижно. Но всичко това изглеждаше направо нормално в сравнение с най-странната му особеност. Цялата лява половина на тялото му, от главата до върха на пръстите на крака, беше покрита със ситни букви.

Нечетливи руни покриваха лявата половина на избръснатата му глава, спускаха се по клепача, по устните, ухото. Огромната лява ръка беше цялата синя от изписаните символи, от масивното рамо, чак до ноктите на пръстите. Дори голото стъпало на левия му крак бе плътно покрито със странното писмо. И това огромно, нечовешко на вид, изрисувано чудовище стоеше в сърцето на Съюза. Долната челюст на Джизал провисна.

Около централния подиум стояха четиринайсет рицари от дворцовата стража, всеки един от тях професионално обучен воин и от благороднически произход. Покрай стените стояха сигурно около четирийсет войника от ротата на Джизал, все ветерани. Заедно, те превъзхождаха по численост северняците в съотношение двайсет към едно. Освен това бяха въоръжени с най-добрата стомана, която предлагат кралските оръжейници, а Фенрис Страховития не бе въоръжен. Въпреки цялата си масивност и чудатост, той не трябваше да представлява каквато и да е заплаха.

Но Джизал не се почувства в безопасност. Напротив, почувства се сам, слаб, безпомощен и ужасно изплашен. Кожата му настръхна и устата му пресъхна. Обзе го внезапното желание да побегне, да се скрие някъде и никога повече да не излезе оттам.

Но това странно усещане, изглежда, бе засегнало и други, и не само онези в близост до централния подиум. Смехът се обърна в паническо хриптене, когато изписаното чудовище бавно се обърна в центъра на кръглия под. Очите му заподскачаха по лицата на съветниците. Мид се сви на мястото си, целият му гняв сякаш се изпари. Няколко от седящите на първия ред се прехвърлиха през облегалките на банката и седнаха на по-горния ред. Други извърнаха очи или скриха лицата си в шепи. Един от войниците изпусна копието си, което силно издрънча на пода.

Фенрис Страховития отново се обърна бавно към масата в средата на подиума, вдигна татуирания си юмрук и отвори огромната си като бездна уста. По лицето му пробяга зловещ спазъм.

— Англанд! — изкрещя той, по-силно и по-страховито, отколкото лорд Хоф някога бе успявал.

Един от рицарите залитна назад, подхлъзна се и с дрънчене блъсна в масата единия си, покрит с метал, крак.

Викът му се отрази от купола на тавана, отекна между извитите стени и изпълни цялата зала с пронизителен за ушите звук.

Кралят се смъкна назад в трона си и закри лицето си с ръка. Застина с кривната настрана корона, едното му ужасено око се показа между пръстите на ръката пред лицето му.

Перото на един от писарите се изплъзна от изтръпналите пръсти на нещастника и тупна на масата. Ръката на друг продължи да шари по инерция върху хартията, макар онзи да бе замръзнал със зяпнала уста. Напряко върху старателно изписаните редове се изписа разкривено една дума:

Англанд.

Лицето на лорд-шамбелана придоби восъчен цвят. Той бавно се пресегна за бокала и го вдигна към устните си. Оказа се празен. Бавно го постави обратно на масата, но ръката му трепереше и столчето изтрака по дървената повърхност. Хоф направи кратка пауза, дишаше тежко през носа, после каза:

— Очевидно това предложение е неприемливо.

— Много жалко — отвърна Хансул Бялото око, — но да не забравим дара. — Всички очи бяха приковани в него. — В Севера имаме традиция. В случай че между два клана има неразбирателство и назрява война, всяка от страните излъчва свой първенец. Двамата се бият от името на своите хора и така спорът бива решен… с цената на само един живот.