Джо Абъркромби - Гласът на острието

Херсел дан Мид се обърна към лорд-шамбелана, стиснал зъби и с изкривено то ярост лице.

— Това ли е добрата новина, която искате да отнеса на баща си? — изкрещя той.

Залата избухна. Полетяха викове, крясъци и обиди, настана истински хаос. Хоф скочи на крака, преобръщайки стола си. Устата му се движеше, но дори той бе заглушен от надигналата се врява. Бесен, Мид му обърна гръб и напусна. Останалите представители от Англанд станаха и с мрачни изражения на лицата последваха сина на своя губернатор. Посинял от яд и с все още отворена уста, Хоф ги изгледа, докато излизаха от залата.

Джизал забеляза как кралят бавно свали ръка от лицето си и се надвеси към лорд-шамбелана.

— Кога идват северняците? — прошепна му той.

Логън пое дълбоко дъх. Наслаждаваше се на позабравеното усещане от хладния бриз по кожата на гладко избръснатото си лице. Огледа околността.

Предстоеше ясен ден. Сутрешната мъгла почти се бе вдигнала. От балкона на неговата стая, високо в една от трите кули на библиотеката, погледът му стигаше на мили разстояние. Отпред се простираше величествената долина, разделена на ясно очертани слоеве. Най-отгоре сиво небе и бели, пухкави облаци. После назъбената черна линия на ограждащите езерото скали, а под нея — още от тях, загатнати в кафяво. Следваше тъмнозеленото на гористите склонове и накрая тънката, сива кривина на чакълестия бряг. И всичко това се повтаряше върху огледалната повърхност на езерото — един друг, замъглен свят, обърнат с главата надолу.

Логън погледна разперените си върху протрития каменен парапет пръсти. Нямаше мръсотия и засъхнала кръв под нащърбените нокти. Изглеждаха странно бледи, меки и розови. Дори коричките по кокалчетата му бяха почти изчезнали. Много време бе минало, откак Логън за последно беше чист. Забравил беше какво е усещането. Новите му дрехи нямаха обичайното си покритие от мръсотия, мазнина и засъхнала пот и драскаха кожата му.

Чист и сит, загледан в неподвижната вода на езерото, той се почувства друг човек. Замисли се какъв ли би бил този нов Логън. После видя празното място, където някога бе стоял пръста му и откъдето сега на погледа му отвръщаше голият камък. Това не се лекува. Все още е Деветопръстия, Кървавия девет, това никога нямаше да се промени. Освен ако не загуби още един пръст. Е, поне сега мирише доста по-добре от преди.

— Добре ли спа, Деветопръсти господарю? — Уелс стоеше на вратата и надзърташе към балкона.

— Като къпан. — Логън не посмя да каже на възрастния библиотекар, че беше спал навън. Първата нощ опита леглото. Не спря да се мята и върти, не можеше да свикне със странното удобство на дюшека и непознатата топлина на завивката. На следващата нощ пробва да легне на пода. Имаше известно подобрение. Но въздухът продължи да тежи отгоре му неподвижен, застоял. Таванът се надвесваше над него, сякаш пълзеше бавно надолу и заплашваше да го погребе под каменната си тежест. Сънят го споходи едва след като легна завит със старото си кожено палто на твърдите каменни плочи на балкона, над главата му — само небе и звезди. Някои навици умират трудно.

— Един човек иска да те види — каза Уелс.

— Кой — мен?

Малакус Кай подаде глава в рамката на вратата. Очите му бяха една идея по-малко хлътнали, а торбичките под тях малко по-изсветлели. Беше добавил малко повече цвят по кожата си и малко повече плът по кокалите. Вече не изглеждаше като труп, а само болнав и кльощав, точно като при първата им среща. Логън реши, че това явно е обичайният му вид.

— Ха! — възкликна той. — Оцелял си!

Чиракът закима уморено с глава и провлачи крака в стаята. Дебелото одеяло, с което бе увит, му пречеше да ходи. Дотътри се на балкона и застана до Логън. Подсмръкна и примижа при срещата с хладния утринен въздух.

Логън не бе предполагал, че ще се почувства толкова щастлив от срещата им. Плесна го приятелски по гърба — може би една идея по-дружелюбно. Чиракът залитна, висящото одеяло се оплете в краката му и той аха! да падне, ако Логън не го бе подхванал с ръка.

— Още не съм в най-добрата си форма — промърмори Кай и се усмихна вяло.

— Доста по-добре изглеждаш от последния път, когато те видях.

— Ти също. Виждам, отървал си се от брадата и миризмата. Няколко белега по-малко и ще придобиеш почти цивилизован вид.

— Всичко друго, но не и това — вдигна ръце Логън.

Уелс се промуши през вратата и излезе на балкона. Носеше навито парче плат и нож.