Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Може ли да погледна ръката ти, Деветопръсти господарю?

Логън почти бе забравил за раната. По превръзката вече нямаше прясна кръв и когато я свали, отдолу се показа дълга кафеникава коричка, заобиколена от розова кожа, която минаваше почти по цялата дължина на предмишницата му. Вече не болеше, само сърбеше. Белегът пресичаше два по-стари. Единият, близо до китката, беше с назъбени краища. Логън имаше бегъл спомен, че е вследствие на дуел с Три дървета отпреди много време. Направи гримаса при спомена за боя, който двамата си бяха хвърлили един на друг. За втория, по-нагоре и по-незабележим, нямаше спомен. Кой го знае откъде беше.

Уелс се наведе и опипа кожата около раната. Кай се надвеси над рамото му.

— Оправя се. Бързо заздравяваш.

— Много опит имам в тази област.

— Виждам. — Уелс вдигна поглед към лицето на Логън, където белегът на челото му вече избледняваше до тънка розова линия. — Дали ще е неуместно от моя страна да предложа за в бъдеще да се държиш настрана от остри предмети?

Логън се засмя.

— Ако щеш вярвай, но аз всячески страня от тях. Въпреки усилията ми обаче те сами ме намират.

— Е — каза Уелс, докато увиваше чисто парче плат около ръката на Логън, — надявам се това да е последната превръзка, от която да се нуждаеш.

— Аз също — каза Логън и раздвижи пръсти. — Аз също. Но не мисля, че е много вероятно.

— Закуската ще е готова скоро. — Уелс си тръгна и остави двамата насаме на балкона.

Помълчаха известно време. Откъм долината подухна хладен ветрец. Кай потрепери и придърпа около себе си одеялото.

— Там… при езерото. Можеше да ме оставиш. Аз така бих постъпил.

Логън се намръщи. Навремето би го направил и нямаше и да се обърне назад, но времената се бяха променили.

— Много хора съм изоставял зад гърба си. Май взе да ми писва от това.

Чиракът стисна устни и се загледа в долината, гората и далечните планини.

— Не бях виждал убит човек дотогава.

— Щастливец.

— Много смърт си видял, а?

Логън замижа. На младини би отговорил с охота на този въпрос. Би започнал да се перчи и надува с всичките битки, в които е участвал, да изброи всички именити противници, които е убил. Сега гордостта му се бе изпарила. Не изведнъж, а постепенно. Войните бяха започнали да стават все по-кървави, каузите се превръщаха в извинения, а куп приятели, един по един, се завръщаха при пръстта. Логън разтри ухото си, напипа дълбоката резка, която преди много време му бе оставил мечът на Тъл Дуру. Можеше да замълчи, но по някаква причина изпита нужда да бъде откровен.

— Бил съм се в три военни кампании. В седем решаващи битки. Участвал съм в безброй нападения и отчаяни защити, както и в множество други кървави стълкновения. Бил съм се в дълбоки снегове, в пронизващи ветрове и в пълен мрак. Целият ми живот мина в битки с един или друг враг, с един или друг приятел. Почти нищо друго не познавам. Виждал съм мъже да умират заради една дума, поглед, или просто ей така, за едното нищо. Веднъж една жена се опита да ме наръга, защото бях убил мъжа й. Хвърлих я в кладенеца. И това съвсем не е най-лошото. Пет пари не давах за живота. Ценях го по-малко и от нищо.

— Водил съм десет самостоятелни битки и ги спечелих всичките, но се бих на грешната страна и за грешна кауза. Бил съм безмилостен, брутален и страхливец. Нападал съм в гръб, горял съм хора, давил съм ги, пречуквал съм ги с камъни. Убивал съм спящи, невъоръжени и бягащи. Аз също съм бягал, неведнъж. Напикавал съм се от страх. Молил съм за живота си. Раняван съм, често и тежко. Пищял съм от болка и съм хленчил като откъснато от майчината гръд бебе. Нямам и най-малко съмнение, че светът щеше да е по-добър, ако ме бяха убили преди години, но не съм мъртъв и не знам защо. — Логън погледна към ръцете си, чисти и розови, върху каменния парапет. — Малцина имат повече кръв по ръцете си от мен. Аз поне не ги познавам. Враговете ми, а те никак не са малко, ме наричат Кървавия девет. Винаги съм имал повече врагове и по-малко приятели. Кръвта води още кръв след себе си. Сега ме следва, неотменно, като сянка. И като от сянка, не мога да се откъсна от нея. Няма да е редно да се отърва. Спечелил съм я. Заслужил съм си я. Търсих я. Тя е моето наказание.

И това беше. Логън въздъхна и дъхът му излезе на пресекулки от гърдите. Зарея поглед в езерото. Не намираше сили да погледне човека до себе си, не искаше да види изражението на лицето му. Кой ще иска да е в компанията на Кървавия девет? Човек по-безмилостен и избил повече хора от чумата. Нямаше как да останат приятели след това, не и с всичките трупове помежду им.