Джо Абъркромби - Гласът на острието

Първият магус не изглеждаше никак притеснен. Седеше на стол, вдигнал на масата крака, стъпалата му досами една дълга, дървена лула, на лицето му — непринудена усмивка, прелистваше книга с бяла кожена подвързия. Логън не бе виждал по-спокойно излъчване и това допълнително го напрягаше.

— Хубава ли е?

— Кое?

— Книгата.

— О, да. Това е най-добрата книга в света — „Принципи на изкуството“ на Ювенс, крайъгълен камък на нашия орден. — Баяз махна със свободната си ръка към заемащите две стени лавици и стотиците старателно подредени на тях еднакви книги. — Всичко това е една и съща книга. Тази книга.

— Една и съща книга ли? — Логън огледа широките бели гърбове по лавиците. — Това ще да е ужасно дълга книга. Чел ли си я цялата?

— О, да — разсмя се Баяз, — много пъти. Всеки от ордена трябва да я прочете и един ден да я препише. — Той обърна страниците към Логън. Бяха гъсто изписани с неразбираеми символи. — Тази съм я преписвал аз — преди много време. Трябва да я прочетеш.

— Не си падам много по четенето.

— Така ли? Жалко. — Той прелисти страницата и продължи да чете.

— Ами тази? — Логън погледна към една различна книга — голяма, с издраскана черна подвързия. Лежеше сама на най-горната лавица и имаше доста изтъркан вид. — И тази ли е писана от този същия Ювенс?

Баяз я погледна изпод вежди.

— Не. Тази е написана от брат му. — Той стана, надигна се на пръсти и я свали от лавицата. — Това е съвсем друг вид знание.

Отвори чекмеджето на бюрото си, пъхна я вътре и го затръшна.

— По-добре да стои настрана — промърмори той и разгърна отново „Принципи на изкуството“.

Логън пое дълбоко въздух и сложи лявата си ръка на дръжката на меча. Почувства хладния допир на стоманата. Усещането му вдъхваше самоувереност. Свали ръка от меча и се обърна към прозореца. Загледа се отново в двора. На гърлото му заседна буца.

— Бетод. Тук е.

— Хубаво, хубаво — промърмори разсеяно Баяз. — Кого води със себе си?

Логън надзърна към трите фигури в двора.

— Скейл… и някаква жена. Не я познавам. В момента слизат от конете. — Логън облиза пресъхналите си устни. — Влизат.

— Да, да — промърмори Баяз. — Така правят хората, когато отиват на среща. Успокой се, приятелю. Дишай.

Логън се облегна на бялата стена, скръсти ръце и пое дълбоко въздух. Не помогна. Заседналата в гърлото му буца натисна още по-силно. В коридора се чуха тежки стъпки. Топката на вратата се завъртя.

Скейл влезе първи. Големият син на Бетод още от малък бе як и широкоплещест, но сега, забеляза Логън, от последната им среща беше станал направо чудовищно голям. Дебелата му глава стоеше като изкуствено добавена към огромното му телосложение. Черепът му бе несъразмерно малък в сравнение с дебелия врат. Имаше масивна долна челюст и плосък, малък нос. В малките му, изцъклени очички проблясваха яростни огньове. Гледаше нагло. Тънките му устни бяха изкривени в постоянна презрителна усмивка, точно като тази на по-малкия му брат Калдер, но с доста по-малко лукавство и с много повече насилие зад нея. Беше препасал тежък меч и месестата му ръка не се отдалечи от дръжката от момента, в който забеляза Логън. Изгледа го свирепо. Всяка пора от тялото му излъчваше заплаха.

След него влезе жената. Беше висока, стройна и бледа, с почти нездрав вид. Дръпнатите й, изпъкнали очи, бяха почти толкова присвити и студени като тези на Скейл и пълни с омраза. Беше нанесла огромно количество черна боя около тях, което ги правеше още по-тесни и студени. Цялата бе в златни накити. Пръстени по дългите й пръсти, гривни по слабите й ръце и колиета около шията. Обходи със смразяващо сините си очи цялата стая и изглежда всичко, което видя, предизвика у нея още повече презрение и отвращение. Мебелите, книгите, в частност Логън, но най-вече Баяз.

Последен влезе самопровъзгласилият се за крал на северняците. По-величествен от всякога, беше облечен в ярки одежди и екзотични, бели кожи. През раменете му минаваше дебела, златна верига, а на главата си носеше златна лента с голям, колкото яйце, диамант. Усмихнатото му лице носеше повече бръчки, а косата и брадата му имаха повече бели нишки, отколкото помнеше Логън. Но, като изключим това, бе все така висок, здрав, енергичен и красив. Прибавил бе доста повече авторитетност и мъдрост, че дори и царственост. Изглеждаше истински велик, мъдър и справедлив. Истински крал. Но Логън не се лъжеше лесно от външността.

— Бетод! — каза Баяз и рязко затвори книгата. — Стари приятелю! Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя отново.