Джо Абъркромби - Гласът на острието

Тогава ръката на Кай се отпусна на рамото му.

— Така да е — каза той и се ухили до уши, — но ти ме спаси и аз съм ти дълбоко признателен за това!

— Спасих един и убих само четирима. Като прероден съм. — Двамата се засмяха. Усещането бе приятно.

— Е, Малакус, виждам, че си се върнал при нас.

Двамата се обърнаха. Кай се препъна в огледалото и придоби малко по-болнав вид. Облечен в бяла риза, с навити до лактите ръкави, на прага на стаята стоеше Първият магус. Все още прилича повече на касапин, отколкото на магьосник, помисли си Логън.

— Господарю Баяз… Ъъъ… тъкмо идвах при вас — запелтечи Кай.

— Нима? Какъв късмет и за двама ни тогава, че те открих. — Магьосникът излезе на балкона. — По мое мнение, щом някой е достатъчно добре, че да ходи, да се смее и да се мотае навън, то без съмнение е достатъчно здрав и за да чете, учи и разширява нищожните си познания. Ти как мислиш?

— Така е.

— Да, така е! Я кажи, как ти върви обучението?

Окаяният чирак придоби съвсем отчаян вид.

— Ами напоследък малко… прекъсна.

— Не си напреднал с „Принципи на изкуството“ на Ювенс, докато се лута изгубен из хълмовете?

— Ъъъ… никакъв напредък… не.

— А познанията по история? Те поне не се ли развиха, докато Деветопръстия господар те носеше на рамо към библиотеката?

— Ъъъ… да си призная… не.

— Упражненията и медитацията, тогава? Тях поне ще да си упражнил през изминалата седмица, докато лежеше в безсъзнание.

— Ами, ъъъ… то, безсъзнанието… хм…

— И така, ти как смяташ, дали си напреднал с материала, така да го наречем? Или си малко поизостанал?

Кай заби поглед в пода.

— Бях изостанал, още преди да тръгна.

— В такъв случай би ли ми казал къде смяташ да прекараш днешния ден?

— На писалището? — Чиракът го погледна обнадежден.

— Отлично! Тъкмо това щях да предложа и аз, но ти ме изпревари! Жаждата ти за знания е впечатляваща! — Кай кимна енергично с глава и се завтече към вратата с провлачено зад себе си одеяло.

— Бетод идва — промърмори Баяз. — Пристига днес.

Усмивката на Логън изчезна и в гърлото му заседна буца. Достатъчно добре помнеше последната им среща. Пльоснат по очи в приемната зала на Бетод в Карлеон, пребит и окован във вериги, кръвта му изтичаше по сламата на пода, докато се молеше краят да дойде бързо. И после, без каквато и да е причина, го пуснаха да си върви. Изхвърлиха го пред портите заедно с Кучето, Три дървета, Слабака и останалите. Казаха му никога повече да не се връща. Никога. За пръв път, а сигурно и за последен, помисли си Логън, Бетод бе проявил капка милост.

— Днес ли? — попита той, като се стараеше гласът му да не трепне.

— Да, при това скоро. Крал на северняците. Ха! Каква наглост! — Баяз погледна Логън с ъгълчето на окото си. — Идва да моли за услуга и аз искам ти да си там, когато дойде.

— На него това няма да му хареса.

— Именно.

Вятърът захладня. Всяка среща с Бетод преди края на вечността би била преждевременна, помисли си Логън. Но някои неща трябва да се свършат. И по-добре го направи бързо, отколкото да прекараш цял живот в страх от тях. Така казваше баща му. И Логън пое дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Ще бъда там.

— Отлично, но има още нещо.

— Какво?

Баяз се усмихна под мустак.

— Ще ти трябва оръжие.

В мазето под библиотеката беше сухо. Сухо, тъмно и много, много объркващо. Слизаха и се качваха по стълби, завиваха иззад ъгли, минаваха през врати и тръгваха ту наляво, ту надясно. Истински лабиринт. Логън се надяваше да не изпусне от поглед факлата в ръката на магьосника, в противен случай щеше да остане завинаги под библиотеката.

— Сухо е тук долу, доста сухо — мърмореше на себе си Баяз. Ехото от думите му се примеси с това на стъпките им. — За книгите няма по-лошо от влагата, за оръжията също.

Той рязко спря пред една тежка врата. Побутна я леко и тя безшумно се отвори.

— Гледай само! Не е отваряна от години, а пантите се движат като току-що смазани! На това казвам аз майсторска изработка! Защо никой вече не го е грижа за майсторлъка? — Баяз не дочака отговор. Пристъпи прага, а Логън го последва по петите.

Факлата в ръката на магьосника освети продълговата, ниска стая с груби каменни стени. Далечният край на стаята се губеше в мрака. Покрай стените се простираха рафтове, а на пода бяха натрупани сандъци. Всяка повърхност бе скрита под нахвърляни в пълен безпорядък оръжия и брони. Остриета от всякакъв вид и полирано дърво улавяха и отразяваха светлината от факлата, когато Баяз тръгна бавно, като заобикаляше и оглеждаше струпаните камари по каменния под.