Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Можеш да опиташ, но не мисля да те оставя. Знаеш как работя. Още една крачка и започвам да работя върху теб, тлъста свиньо!

— Скейл — викна Бетод, — по всичко личи, че нямаме повече работа тук. Тръгваме.

Едрият принц стегна масивната си долна челюст. Огромните му юмруци започнаха да се свиват и отпускат покрай тялото. Не преставаше да гледа свирепо в Логън с цялата животинска омраза, на която бе способен. Накрая се усмихна презрително и отстъпи назад.

— Казваш, че искаш да донесеш мир в Севера — каза Баяз и се наведе напред, — а виж какво правиш? Водиш след себе си война след война! Земята е обезкървена от твоята надменност и бруталност! Крал на северняците? Друг път! Не си достоен за помощта ми! А като се замисля, колко надежди имах за теб!

Бетод се намръщи. В очите му имаше същата студенина като в диаманта на челото му.

— Спечели си враг в мое лице, Баяз, а аз не съм враг, който би искал да имаш. От най-лошите съм. Тепърва ще съжаляваш за днешните си постъпки. — После погледна към Логън. — А колкото до теб, Деветопръсти, не разчитай повече на милост от мен! Сега всеки мъж в Севера е твой враг! Ще бъдеш мразен, преследван и проклет, където и да отидеш! Лично ще се погрижа за това!

Логън сви рамене. Нищо ново под слънцето.

Баяз се изправи.

— Каза каквото имаше да казваш, сега си вземи вещицата и се махай!

Кориб излезе първа. Залитна, все още не можеше да си поеме въздух. Скейл хвърли още един свиреп поглед на Логън и излезе с тежка стъпка. Така нареченият крал на северняците напусна последен. Преди да го стори, неколкократно кимна бавно с глава и обходи цялата стая с мъртвешки поглед. Когато стъпките им се отдалечиха по коридора, Логън си пое дълбоко дъх, успокои се и остави ръката си да се отдръпне от дръжката на меча.

— Хм — усмихна се лъчезарно Баяз, — добре мина.

Минаваше полунощ и Централната улица бе обгърната в мрак. В мрак и воня. Вонята никога не напускаше доковете: застояла солена вода, гниеща риба, катран, пот и конски фъшкии. Само след няколко часа тази улица отново щеше да се изпълни с живот и глъч. С виковете на продавачи, ругатните на работници под тежките им товари, със забързани напред-назад търговци и стотици трещящи по паважа конски талиги. Безкрайни върволици хора от всевъзможни краища на света ще се изсипят от корабите и още толкова ще се качат на тях. Въздухът ще се оглася от думи на всеки един език под слънцето. Но нощем всичко е притихнало. Притихнало и неподвижно.

Притихнало като гроб и с по-лоша от на гроб миризма.

— Ето тук е — каза Северард, докато вървеше към потъналия в сенки вход на една тясна алея, притисната между два надвиснали склада.

— Имахте ли проблеми? — попита Глокта и продължи мъчителното си влачене след него.

— Не много. — Практикът намести маската си, за да пропусне малко свеж въздух под нея. Сигурно става доста лепкаво там отдолу, с всичкия този лош дъх, а и потта. Нищо чудно, че практиците се славят с вечно лошо настроение. — Нашият човек сериозно се бе заел с дюшека на Рюз, направо го съдра от ръгане с ножа. После Фрост го фрасна по главата. Странно. Когато това момче тресне някого по главата и край, веднага спират да създават проблеми.

— А Рюз?

— Жив е. — Лампата на Северард освети една купчина разлагащи се боклуци. Докато минаваха покрай нея, Глокта дочу тихото цвърчене на плъховете в тъмното.

— Разбираш от хубави квартали, а, Северард?

— За това ми плащате, инквизиторе. — Мръсният му ботуш шляпна в гъстата, воняща мръсотия на земята. Глокта предпазливо заобиколи мястото, повдигнал със свободната си ръка полите на палтото си. — Израснал съм наблизо. Тук хората не задават въпроси.

— С изключение на нас. Ние винаги имаме за какво да питаме.

— Естествено — изхили се сподавено Северард. — Ние сме Инквизицията.

Светлината от лампата намери една разкривена желязна порта. От каменната арка над нея стърчаха ръждиви шипове.

— Това е — каза той.

О, да, и колко обещаващ вид има новият ни адрес.

Портата очевидно отдавна не се бе радвала на внимание, пантите й жално запротестираха, когато практикът я отключи и отвори. Глокта едва прекрачи локвата, събрала се в изровените отпред коловози, и изруга ядосано, когато единият край на палтото му се провлачи в мръсната вода. Пантите отново изскърцаха пронизително, докато практик Северард, със сбръчкано от напрежение лице, се бореше да затвори портата. После повдигна капачето на лампата и освети широкия, богато украсен двор. Целият беше задръстен от изпотрошена зидария, парчета дърво и беше обрасъл в бурени.