Джо Абъркромби - Гласът на острието

Из залата се понесе шум от раздвижване, когато всеки един от присъстващите стана от мястото си и коленичи. Процесията на кралския паланкин бавно мина през вратите. Други шест безлични рицаря носеха на раменете си покритата носилка. В нея, в позлатен трон, върху богато украсени възглавници, седеше и леко се полюшваше кралят. Оглеждаше се и на лицето му бе изписано стреснатото изражение на човек, който си е легнал да спи пиян и сега се е събудил, без никаква представа къде се намира.

Имаше ужасен вид. Свръхдебел, той представляваше отпусната камара, увита в кожи и червена коприна. Главата му клюмаше между раменете под тежестта на огромна, блестяща корона. Стъклените му очи напираха да изхвръкнат над огромни, провиснали, черни торбички. Розовият връх на езика му нервно пробягваше по пребледнелите му устни. Имаше голяма двойна брадичка върху още по-голяма маса от тлъстини, които висяха от шията му. Всъщност цялото му лице изглеждаше като разтопено и потекло надолу от върха на черепа. Това представляваше върховният крал на Съюза. Джизал сведе още по-ниско глава, когато паланкинът премина покрай него.

— О — промърмори Негово кралско величество, сякаш току-що се бе присетил за нещо, — станете, моля.

Шумът от раздвижване отново изпълни залата. Всички се изправиха и насядаха обратно по местата си. Кралят се извърна към Хоф, сбърчи силно чело и Джизал го чу да пита:

— Защо съм тук?

— Северняците, Ваше величество.

— О, да! — Очите на краля грейнаха. Замълча за миг. — Какво за тях?

— Ъъъ…

Отварянето на вратите в другия край на залата, същите, през които Джизал бе влязъл по-рано, измъкна шамбелана от неудобството да отговаря на въпроса. Влязоха двама странни на вид мъже и тръгнаха надолу по пътеката. Единият беше прошарен, възрастен воин, с едно сляпо око и голям белег на лицето. В ръцете си носеше плоска дървена кутия. Другият беше скрит под голямо наметало и носеше качулка, която скриваше напълно лицето му. Беше толкова масивен, че при влизането му огромната зала като че се смали. Банките, масите, дори стражата изведнъж заприличаха на миниатюрни детски играчки. Когато здравенякът тръгна надолу, неколцина от седящите в близост до пътеката се отдръпнаха навътре в редовете с изкривени от страх лица. Джизал смръщи вежди. Каквото ще да казва лорд Хоф, този закачулен гигант не предвещаваше добри новини. Шепот на раздразнение и недоверие се издигна и отекна в купола на тавана, когато двамата северняци застанаха на покрития с плочи под пред масата на централния подиум.

— Ваше величество — подхвана говорителят и се поклони толкова превзето, че ако не се подпираше на жезъла си, сигурно щеше да падне, — Камарата на лордовете изслушва Фенрис Страховития, официален пратеник на Бетод, крал на северняците, и неговият преводач, Хансул Бялото око!

Напълно несъзнаващ какво се случва, кралят зяпаше радостно към единия от големите прозорци на извитата стена, най-вероятно запленен от начина, по който слънчевите лъчи преминаваха през великолепния стъклопис, но когато полуслепият воин го поздрави, той рязко се обърна и двойната му брадичка потрепери.

— Ваше величество. Нося ви братски поздрав от моя господар, Бетод, крал на северняците. — В залата цареше абсолютна тишина и дращенето на перата на писарите кънтеше оглушително. Хансул кимна с глава към гигантската, закачулена фигура до себе си. — Фенрис Страховития ви носи предложение от Бетод. От един крал на друг. От Севера за Съюза. Предложение и дар. — При тези думи той вдигна дървената кутия.

— Кажете първо предложението си — каза шамбеланът и се усмихна самодоволно.

— Предложението е за мир. За вечен мир между нашите два велики народа. — Бялото око се поклони отново. Обноските му бяха безупречни, трябваше да признае Джизал. Не каквито човек би очаквал от диваците от далечния, студен Север. Изтънченият му говор би бил достатъчен да предразположи множеството в залата, ако не беше присъствието на закачуления, извисяващ се като мрачна сянка, до него.

Въпреки това устните на краля потрепнаха в несигурна усмивка при споменаването на мир.

— Добре — промърмори той, — отлично! Мир. Превъзходно. Мирът е хубаво нещо.

— В замяна той иска нещо съвсем малко — каза Бялото око.

Лицето на лорд-шамбелана изведнъж помръкна, но вече бе късно.

— Нека само го назове. — Кралят се усмихна снизходително.

Закачуленият пристъпи напред и изсъска:

— Англанд.

За миг се възцари всеобщо вцепенение, след което цялата зала избухна. Невярващата на ушите си обществена ложа експлодира в бурен смях. Мид беше на крака и крещеше, целият почервенял. Тюел се надигна от мястото си, после отново се срина в него и се задави от кашлица. Ядосаните крясъци се смесиха с присмехулно дюдюкане. Кралят се оглеждаше наоколо с цялото достойнство, присъщо на някой стреснат заек.