Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Пак ли си се дуелирал, Лутар? — небрежно попита Каспа.

Джизал беше целият потен и носеше тренировъчни оръжия за фехтовка. А и всеки знаеше, че тренира всяка сутрин. Не се искаше много мозък — за късмет на Каспа, който нямаше почти никакъв, — за да направиш връзката.

— Как позна? — Джизал не целеше съвсем да убие разговора, затова съпроводи думите си с престорен смях. Това върна усмивките на лицата на дамите.

— Ха-ха — засмя се Каспа, както винаги готов да се подложи на присмех. — Джизал, да ти представя братовчедка си, лейди Арис дан Каспа. А това е прекият ми командир, капитан Лутар.

Това значи е прословутата братовчедка. Една от най-богатите наследнички в Съюза и от отлично потекло. Каспа не спираше да плямпа каква красавица била, но за Джизал тя беше просто едно бледо, кльощаво и болнаво на вид създание. Момичето се усмихна едва и протегна немощна бяла ръчица, която Джизал удостои с възможно най-повърхностния допир на устните си.

— Очарован съм — промърмори той без всякаква охота. — Моля да ме извините за външния ми вид. Идвам от тренировки.

— Да — изписука тя с пронизително висок глас в момента, в който беше сигурна, че той е свършил да говори, — чувала съм, че сте великолепен фехтовач.

Настъпи кратко мълчание, докато тя търсеше нещо подходящо, което да каже. После погледът й грейна.

— Кажете, капитане, фехтовката наистина ли е опасна?

Ама че лигаво бръщолевене.

— Не, милейди, на арената използваме само притъпени остриета. — Би могъл да продължи да говори, но реши, че няма никакво желание да си прави труда. Джизал вяло й се усмихна и тя отвърна със същото. Разговорът поемаше стремително надолу.

Очевидно изчерпал темата за фехтовката, Джизал се накани да се извини и да си тръгне, когато Арис прекъсна намеренията му с нов въпрос.

— А кажете, капитане, наистина ли има вероятност от война в Севера? — Гласът й съвсем заглъхна в края на изречението, но гувернантката я погледна одобрително, очевидно доволна от реторичните умения на подопечната й.

Имай милост.

— Ами, струва ми се… — започна Джизал. Бледосините очи на лейди Арис се приковаха в неговите в очакване. Сините очи не струват пет пари, помисли си той. Зачуди се, по коя ли тема е по-неосведомена: фехтовка или политика? — Вие как мислите, милейди?

Челото на гувернантката се сбърчи едва доловимо. Лейди Арис изглеждаше леко стъписана. Изчерви се и затърси подходящите думи.

— Ами, ъъъ… искам да кажа… мисля, че… всичко ще е наред.

Слава на съдбата, помисли си Джизал, спасени сме! Трябваше да се махне от тук.

— Разбира се, всичко ще е наред. — Той насили нова усмивка на лицето си. — Беше истинско удоволствие да се запознаем, но боя се, че скоро застъпвам по служба, така че налага се да ви оставя. — Поклони се, от чисто благоприличие. — Лейтенант Каспа, лейди Арис.

Каспа, дружелюбен както винаги, го потупа по рамото. Невежата, кльощава братовчедка се усмихна неуверено. Докато се отдалечаваше, гувернантката го изгледа изпод вежди, но той не й обърна никакво внимание.

Джизал пристигна в Камарата на лордовете тъкмо когато членовете на съвета се връщаха от обедна почивка. На влизане във фоайето удостои стражата със стегнато кимване с глава и се отправи с широка крачка през големите врати към централната пътека между банките. Докато минаваше покрай извитата стена, за да заеме мястото си зад централния подиум, разпръснатата колона от първенците на кралството се зададе зад гърба му и акустиката в залата поде шума от стъпки, мърморене и шепот.

— Джизал, как беше фехтовката? — Подранил като никога, Яленхорм реши да се възползва от времето до влизането на дворцовия шамбелан, за да поприказва.

— И по-хубави дни съм имал. Ти?

— О, аз си прекарах страхотно сутринта. Запознах се с братовчедката на Каспа, как се казваше… — запъна се той на името.

— Лейди Арис — въздъхна Джизал.

— Да, точно така! Виждал ли си я?

— Съвсем случайно се натъкнах на тях преди малко.

— Уау! — възкликна Яленхорм. — Не е ли невероятна?

— Ъхъ. — Джизал разсеяно отмести поглед настрани към облечените в роби с кожени яки големци, които вървяха по пътеката към местата си. Или по-скоро към най-малко любимите им синове или платени представители. Много малко от благородниците в днешно време се появяваха лично на заседанията в Камарата на лордовете, не и ако нямаха някое изключително важно оплакване. Мнозина дори не си и правеха труда да изпращат представител.