Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Ще дойда възможно най-скоро, щом службата ми позволи.

— Разбира се, службата ти… — Възрастният маршал беше станал да си върви, очевидно изгарящ от нетърпение да продължи по пътя си.

Глокта му подаде ръка и старият войн трябваше да остане за момент. Спокойно, маршале, не съм заразен. Варуз сковано стисна ръката му, все едно се тревожеше, че ще я откачи от рамото. После смотолеви някакво извинение и се отдалечи с енергична походка и гордо вдигната глава. Докато минаваше покрай мокрите войници, те се поклониха сконфузено и отдадоха чест.

Глокта изпъна напред крак и се замисли дали да стане. И да отида, къде? Светът няма да свърши, ако поседя още малко на тази пейка. Закъде да бързам? Нямам бърза работа.

— Иии, напред! — извика маршал Варуз.

Джизал се хвърли към него. Пръстите на краката му се извиха по ръба на гредата в отчаяна борба за равновесие. Включи в атаката си един-два неумели промушващи удара, колкото да изглежда, че влага ентусиазъм. Четирите часа тренировки всеки ден си казваха думата и той беше на предела на силите си.

Смръщил вежди, Варуз отби затъпеното острие на Джизал и продължи да се движи по гредата с такава лекота, сякаш се разхождаше по алеите в парка.

— Сега назад!

Джизал се олюля на пети. Размаха глуповато лявата си ръка в жалък опит да запази равновесие. Усещаше силна болка в краката, навсякъде от коленете нагоре. Под коленете положението беше още по-зле. Варуз минаваше шейсетте, но не показваше и следа от умора. Танцуваше по гредата, остриетата му свистяха, а дори не се беше изпотил. Джизал, от друга страна, се бореше за всяка глътка въздух, докато с мъка парираше с лявата ръка. На път всеки един момент да изгуби равновесие, той протегна назад десния си крак и отчаяно заопипва гредата.

— Иии, напред!

Джизал усети как прасците му изкрещяха от болка, когато се опита да смени посоката на движение. Отправи мощен замах към вбесяващия го старец, но Варуз не помръдна назад. Вместо това се гмурна под замаха на Джизал и го подсече с опакото на дясната си ръка.

Джизал изрева, когато дворът шеметно се завъртя около него. Единият му крак се сблъска болезнено с гредата и в следващия момент той се просна по лице на тревата. Брадичката му се заби в земята и зъбите му изтракаха. Джизал се претърколи по гръб и остана да лежи на тревата, задъхан като току-що изхвърлена на брега риба. Удареното място на крака му тръпнеше от болка. Поредната грозна синина на следващата сутрин.

— Ужас, Джизал, направо ужас! — изкрещя старият войн и чевръсто скочи от гредата. Джизал се преобърна, изруга и сковано се изправи на крака. — Клатиш се по тази греда, все едно ходиш по опънато въже. Това е здраво парче дъбово дърво, достатъчно широко, че да се загубиш на него! — Маршал Варуз подсили думите си, като удари по гредата с кинжала си толкова силно, че от нея полетяха трески.

— Мислех, че казахте „напред“ — изропта Джизал.

Веждите на Варуз рязко подскочиха нагоре.

— Ти сериозно ли мислиш, капитан Лутар, че Бремър дан Горст съобщава на опонентите си какъв точно ще е следващият му ход?

— Бремър дан Горст ще се опита да ме победи, дърт кретен такъв! А твоята работа е да ми помогнеш аз да го победя, това е! — Такива бяха мислите на Джизал, но той не бе чак толкова глупав, че да ги изкаже на глас. Затова, просто поклати глава.

— Не! Естествено, че не! Той полага всички усилия да заблуди и обърка опонентите си, точно както правят всички големи фехтовачи!

Лорд-маршал Варуз започна да крачи напред-назад и да клати глава. За пореден път Джизал се замисли дали да не се откаже. Беше му писнало всяка вечер да си ляга в леглото като пребит, по време, когато трябваше тепърва да започва да се напива. Писнало му беше и всяка сутрин да става с болки и насинен, при това само за да изтърпи поредните безкрайни четири часа тренировка — бягане, греда, прът и позиции. Не можеше да понася повече да бъде запращан по задник на земята от майор Уест. Но най-много от всичко омръзнало му беше да бъде тормозен от този стар глупак.

— … Отчайващо представяне, капитане, наистина отчайващо. Мисля, всъщност, че формата ти се влошава…

Джизал никога нямаше да спечели Турнира. Никой не очакваше това от него наистина, най-малко той самият. Така че защо просто не се откаже и не се върне към картите и нощните гуляи? Не е ли това, каквото наистина иска от живота? От друга страна, какво ще го отличи от хилядите други по-малки синове на благородници? Преди много време беше решил, че иска да е специален. Един ден да стане лорд-маршал или пък дворцов шамбелан. Каквото и да е, само да е известен и да е важна особа. Искаше кресло във Висшия съвет. Искаше да взема важни решения. Искаше хората да му се умилкват и подмазват, да попиват всяка негова дума. Да шепнат: „Ето го лорд Лутар!“, когато минава покрай тях. Щеше ли да е доволен да е завинаги една по-богата, по-умна и по-красива версия на лейтенант Бринт? Пфу! Иска ли питане.