Джо Абъркромби - Гласът на острието

— … Имаме още толкова много работа и крайно недостатъчно време да я свършим, освен ако не промениш отношението си. При спаринг-дуела си направо отчайващ, издръжливостта ти е все още недостатъчна, а за равновесието направо не ми се говори…

И какво ще си кажат другите, ако се откаже? Какво ще направи баща му? А братята му, те какво ще кажат? Ами останалите офицери? Ще го помислят за страхливец. И накрая Арди Уест. През последните няколко дни тя заемаше голяма част от мислите му. Ще продължава ли да се притиска така близо до него, ако спре да се дуелира? Ще продължи ли да му говори с онзи неин мек тон? Ще се смее ли на шегите му? Ще продължи ли да впива в него големите си, черни очи, застанала така близо, че почти да долавя дъха й върху лицето си?

— Ти слушаш ли ме, момче? — ядосано изкрещя Варуз.

Джизал долови неговия дъх върху лицето си, както и солидна доза плюнка.

— Да, господине! Спаринг отчайващ, издръжливост недостатъчна! — Джизал преглътна мъчително. — За равновесието ми по-добре да не говорим.

— Именно! Започвам да си мисля, но никак не ми се вярва, особено след всички неприятности, които си навлякох с теб, че не влагаш сърце и душа в това. — Варуз погледна строго Джизал в очите. — Вие как мислите, майор?

Не последва отговор. Уест седеше, смъкнат в стола си, със скръстени на гърдите ръце и зареян в празното пространство поглед.

— Майор Уест! — кресна маршалът.

Уест го погледна сепнат, все едно едва сега го бе забелязал.

— Извинете, маршал, бях се разсеял.

— Забелязах — изсъска през зъби Варуз. — Май никой не е съсредоточен тази сутрин.

Отклонението на гнева на маршала донесе истинско облекчение на Джизал, но щастието му се оказа краткотрайно.

— Добре тогава — сопна се маршалът. — Щом така искаш. От утре всяка тренировка ще започва с плуване в защитния ров. Миля-две ще са достатъчни като начало. — Джизал трябваше да стисне здраво зъби, за да спре напиращия в него крясък. — Студената вода върши чудеса за изостряне на сетивата. И може би ще е добра идея да започваме по-рано, докато възприятията ти са във върхова форма. Това ще рече, начало в пет. А дотогава, капитан Лутар, предлагам ти добре да си помислиш защо идваш тук: да спечелиш Турнира или просто защото ти е приятна компанията ми. — При тези думи маршал Варуз се обърна и се отдалечи с наперена походка.

Джизал успя да овладее нервите си до момента, в който Варуз напусна вътрешния двор, но в мига, в който беше сигурен, че маршалът не може да го чуе, яростно запрати оръжията си в стената.

— Проклятие! — изкрещя той още преди двете остриета да издрънчат на плочника. — Мамка му! — Огледа се за нещо, което да срита и което да не е прекалено твърдо. Очите му се спряха на едната опора на гредата, но ритникът му бе зле премерен и сега трябваше да положи всички усилия да потисне желанието да сграбчи с две ръце нараненото си стъпало и да заподскача на един крак като пълен идиот. — Мамка му, мамка му! — беснееше той.

Уест остана разочароващо равнодушен. Смръщил лице, той се изправи и тръгна да си върви.

— Ти накъде? — попита го Джизал.

— Някъде, все едно — отвърна онзи през рамо. — Видях достатъчно.

— Какво значи това сега?

Уест спря и се обърна назад.

— Колкото и странно да ти звучи, на света има и по-сериозни проблеми от твоите.

Джизал остана с отворена уста, докато Уест с горда походка напусна вътрешния двор.

— Ти пък за какъв се мислиш? — извика след него Джизал, когато беше сигурен, че майорът се е отдалечил достатъчно, за да го чуе. — Мамка му, мамка му!

Реши да срита отново подпората, но после размисли и се отказа.

На връщане към офицерските общежития Джизал бе в отвратително настроение, затова реши да се придържа към задните улички и алеи на Кралския булевард и да избягва натоварените части на Агрионт. За да е сигурен, че ще предотврати всякакви социални контакти, вървеше с наведена глава, приковал гневен поглед в ботушите си. Въпреки това късметът не бе на негова страна.

— Джизал!

Каспа беше излязъл на разходка с облечено в скъпи дрехи русокосо момиче. С тях вървеше и една страховита жена на средна възраст, най-вероятно гувернантка или нещо от сорта. Бяха спрели, за да разгледат някаква невзрачна статуя в един от задните вътрешни дворове.

— Джизал! — извика отново Каспа и размаха шапка над главата си.

Нямаше как да ги избегне. Джизал си намъкна неубедителна усмивка на лицето и се отправи наперено към тях. Докато приближаваше, бледото момиче му се усмихна. Сигурно целта на тази усмивка бе да го очарова, но той не усети нищо такова.