Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Не мисля, че ще може да отговори на въпросите ни — каза Северард.

— Не. — Погледът на Глокта премина по разрушението в стаята. — Май че е мъртъв. Въпросът е как е станало?

Фрост закова едно розово око в него и повдигна вежда.

— Отлофа?

Северард избухна в писклив смях зад маската си. Дори Глокта се изкикоти.

— Няма съмнение. Само че как е влязла тази отрова?

— Утфоен позоес — изфъфли Фрост и посочи към пода.

Глокта тръгна бавно през стаята, като внимаваше нито краката му, нито бастунът да не попаднат в лепкавата смес от кръв и пух.

— И така, нашата отрова вижда светлината в прозореца, също като нас. Влиза през прозорец на долния етаж. Тихо се качва по стълбите. — Глокта внимателно обърна дланите на трупа с върха на бастуна си. Няколко петънца кръв от раната на врата, но никакви охлузвания по пръстите или кокалчетата. Не се е борил. Изненадали са го. Той се надвеси напред и огледа раната на врата.

— Един-единствен, мощен замах. Най-вероятно с нож.

— И Вилем дан Роб изтича на пода — каза Северард.

— А ние сме с един информатор по-малко — добави Глокта, унесен в мисли. В коридора нямаше кръв. Нашият човек, при целия този хаос, се е постарал доста да не нагази в кръвта, докато е тършувал из стаята. Действал е внимателно, без гняв или паника. Просто работа.

— Убиецът е бил професионалист — промърмори Глокта, — дошъл е с явни намерения. После вероятно се е постарал малко да изглежда като обир, кой знае. При всички положения архилектор Сълт няма да е доволен от труп. — Той погледна към двамата практици. — Кой е следващият в списъка?

Този път е имало борба, личеше си. От едната страна, поне. Солимо Сканди лежеше на пода настрани, с лице към стената, все едно се срамуваше от разкъсаната си нощница. По предмишниците му имаше дълбоки порязвания. Напразно се е борил да отклони острието. Беше пропълзял през стаята и оставил кървава следа по добре излъсканото дърво на пода. Напразно се е мъчил да се измъкне. Не беше успял. Четирите прободни рани на гърба бяха сложили край на живота му.

Глокта долови тръпки по лицето си при вида на окървавения труп. Едно тяло може и да е съвпадение. Две са конспирация. Клепачите му потрепериха. Който и да е сторил това, знаел е, че идваме, знаел е точно кога и за кого. Една крачка пред нас е. Много вероятно е списъкът ни със съучастници да е вече списък с трупове. Зад гърба на Глокта се разнесе скърцане и той рязко обърна глава. Болката прониза врата му. Нищо, само отворения прозорец, подухнат от вятъра. Сега спокойно. Спокойно и мисли.

— Изглежда Многоуважаемата гилдия на търговците на платове е започнала почистване.

— Откъде могат да знаят? — промърмори Северард.

Наистина, откъде?

— Сигурно са видели списъка на Рюз или са научили кои са в него. — А това означава… Глокта прокара език по празнините в зъбите си. — Някой в Инквизицията говори.

За пръв път в погледа на Северард не се прокрадна усмивка.

— Щом знаят кой е в списъка, значи знаят и кой го е съставил. Знаят кои сме.

Още три имена в списъка, може би? Най-отдолу? Глокта се усмихна широко. Колко вълнуващо.

— Страх ли те е, Северард?

— Да кажем, че не съм щастлив. — Той кимна с глава към трупа. — Нож в гърба не влиза в плановете ми.

— Нито пък в моите, Северард, уверявам те. Наистина, не. Ако умра, никога няма да узная кой ни е предал.

А аз искам да знам това.

Поредният ясен, безоблачен пролетен ден. Паркът е пълен с контета и безделници от всякакъв род. Глокта седеше напълно неподвижно на пейката, под милостивата сянка на едно разлистено дърво, и гледаше в грейналата зеленина, в искрящата вода, в щастливите, пияни, облечени в ярки тонове, веселящи се хора. Едни седяха, наблъскани рамо до рамо по пейките край езерото, други, на групички или по двойки, се бяха пръснали по тревата, пиеха и разговаряха, препичаха се на слънце. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Но никой не седна до Глокта. От време на време някой се завтичаше натам, без да може да повярва на късмета си — да се добереш до такова място в такъв ден. И тогава виждаха седящия. Главите им клюмваха и те рязко отбиваха встрани или подминаваха пейката, все едно никога не са имали намерение да сядат на нея. Пропъждам ги по-успешно и от чумата, но може би е за добро. Не ми е нужна компанията им.

Той се загледа в група войници в една гребна лодка в езерото. Един от тях се изправи на носа, олюлявайки се с бутилка в ръка. Лодката се разклати заплашително и останалите му извикаха да сяда. Жизнерадостният им смях се понесе на вълни, с леко закъснение заради разстоянието. Деца. Толкова млади. И така невинни. До неотдавна и аз бях такъв. А понякога изглежда е било преди хиляда години. Или повече. Изглежда е било в друг свят.