Джо Абъркромби - Гласът на острието

Лицето й изникна над него. Жълтите очи го изгледаха продължително, после устните се отдръпнаха и свирепо оголиха зъби.

— Ах, ти глупаво, тежко, бяло копеле! — Тя се обърна, поклати глава и тръгна към стената на съседната фасада. Започна да се катери по леко наклонения покрив на сградата. Логън не вярваше на очите си. Никога ли не се изморява тази жена? Неговите ръце бяха смазани, насинени и целите изподрани. Краката го боляха, носът му бе започнал отново да кърви. Болеше го цялото тяло. Надигна се и погледна надолу. Един маскиран го наблюдаваше от ръба на пейките, на около двайсет крачки от него. Други обикаляха под него и оглеждаха други пътища нагоре, а най-отдолу, в жълтия кръг трева, стоеше дребна червенокоса фигурка, сочеше встрани, после към покрива и крещеше заповеди.

Рано или късно щяха да открият път нагоре. Съседният покрив чернееше като голяма назъбена скала на фона на светлото небе и сега Феро се бе изправила в цял ръст на билото му.

— Ако щеш, стой си там — кресна му тя и изчезна от поглед. Логън простена, докато се изправяше, изпъшка, докато с мъка тътреше крака натам, въздъхна дълбоко, докато търсеше за какво да се хване.

— Къде са всички? — попита брат Лонгфут. — Къде е славният ни водач? Ами Деветопръстия господар? Къде е чаровната госпожица Малджин?

Джизал обърна глава към него. Чиракът изглеждаше прекалено самовглъбен и дълбоко потънал в мрачни мисли, за да си направи труда да отговори.

— Баяз е в банята, за останалите не знам.

— Кълна се, за пръв път попадам на човек така пристрастен към къпането. Надявам се останалите скоро да са тук. Всичко е готово! Корабът чака. Припасите ни за път са натоварени. Не ми е присъщо да закъснявам. Никак даже! Трябва да хванем отлива, иначе ще чакаме до… — Дребният човек спря и погледна Джизал с неочаквана загриженост в очите. — Изглеждате ми потиснат, млади приятелю. Измъчен, бих казал. Мога ли с нещо аз, брат Лонгфут, да съм ви от полза?

Джизал аха да му каже да си гледа работата, но в последния момент размисли и се задоволи с едно ядосано: „Не, няма“.

— Обзалагам се, че е намесена жена? Дали случайно не съм прав? — Джизал рязко вдигна глава и се зачуди как дребосъкът успя да познае. — Съпругата ви, вероятно?

— Не! Не съм женен! Не е това. Просто, ъъъ… — Джизал затърси подходящи думи, но не успя да ги намери. — Въобще не е това!

— Аха — каза навигаторът и се ухили до уши, все едно вече всичко му е ясно. — Значи е забранена любов, тайна любов, нали? — Джизал с раздразнение установи, че започва да се изчервява. — Прав съм, виждам, че съм прав! Няма по-сладък плод от забранения, а, млади ми приятелю? А? А? — Той започна да повдига една по една веждите си и Джизал намери това за отвратително.

— Чудя се защо се бавят тези двамата? — Джизал не даваше и пукната пара, но все някак трябваше да смени темата.

— Малджин и Деветопръстия? Ха — засмя се Лонгфут и се наведе към него. — Може би и те са се отдали на тайна любов, а? Сигурно са се покрили някъде, за да се отдадат на повика на природата! — Той смушка Джизал с лакът в ребрата. — Представяте ли си ги тези двамата? Каква гледка ще са само, а? Ха!

Лицето на Джизал се изкриви от погнуса. За отвратителния северняк вече знаеше, че е животно, а от малкото, което бе видял от тази зла жена, тя май дори го превъзхождаше. Единственият природен повик на тези двамата, за който можа да се сети, беше жаждата за кръвопролитие. Самата идея за това беше отвратителна. Почувства се омърсен само от мислите си за тях двамата.

Покривите сякаш нямаха край. Двамата се изкачваха, спускаха, вървяха, прекрачили от двете страни на ръбове, пристъпваха предпазливо по козирки и прескачаха изронени парапети. От време на време Логън вдигаше очи от краката си и поглеждаше към далечната стена на Агрионт, понякога дори по-надалеч, към града под него, и докъдето стигаше погледът му, виждаше само нагънатата безкрайна маса от влажни каменни плочи по покривите, вдлъбнати керемиди и престаряло оловно покритие. Гледката караше главата му да се мае. Сигурно би могъл да й се наслади, ако не беше Феро. Тя препускаше с уверени стъпки напред, ругаеше го и го дърпаше да бърза. Не му даваше време да мисли за гледката, за дълбоките пролуки между покривите, покрай които минаваха, нито пък за облечените в черно преследвачи, които със сигурност не се бяха отказали да ги гонят.

По време на боя единият ръкав на Феро се беше разпрал и сега се вееше около китката й и й пречеше при катеренето. Тя изкрещя гневно и го отпра от рамото. Логън мислено се усмихна, спомни си колко усилия бе коствало на Баяз да я убеди да смени вонящите си парцали с нови дрехи. Сега пак беше цялата мръсна, ризата й бе подгизнала от пот и изпоцапана с кръв и мръсотия от покривите. Обърна се през рамо и видя, че той я гледа.