Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Мърдай, бял — изсъска му.

— Ти не виждаш цветовете, нали? — Тя продължи да се катери и не му обърна никакво внимание. Завъртя се около един димящ комин, обърна се по корем и се спусна от другата му страна в тесния улей между два покрива. Логън се спусна след нея. — Абсолютно никакви цветове.

— Е, и? — извърна се отново през рамо Феро.

— Е, защо тогава ме наричаш бял?

Тя се огледа.

— А бял ли си?

Логън погледна ръцете си. Трябваше да признае, че, като се изключат синините, червените драскотини и изпъкналите, сини вени, дланите му бяха кремавобели. Намръщи се.

— Така си и знаех. — Тя изтича между покривите, чак до самия ръб и надникна надолу. Логън я последва и също надникна небрежно през ръба. В тясната алея отдолу вървяха двама души. Беше много високо и той не видя никакъв начин за слизане. Трябваше да се върнат обратно, откъдето бяха дошли. Обърна се и видя, че Феро вече е минала покрай него и стои зад гърба му.

Въздушната струя го перна през лицето, кракът на Феро плесна тежко точно на ръба на покрива и тя полетя във въздуха. Долната челюст на Логън провисна, докато я гледаше как прелита над алеята, изпънала гръб, с размахани ръце и крака. Приземи се на плоския покрив от другата страна, превъртя се веднъж върху сивото оловно покритие, прошарено от зелен мъх, и ловко се изправи на крака.

Логън облиза устни и посочи с пръст към гърдите си. Тя кимна с глава. Плоският покрив беше на десетина фута по-ниско, но до ръба му имаше поне два пъти по толкова празно пространство. Той бавно се отдръпна назад, достатъчно за една добра засилка. Пое няколко пъти бързо въздух и притвори очи за момент.

Ако падне сега, нещата някак ще се наредят идеално. Няма да пеят песни за това, няма да се разказват истории. Ще остане само едно размазано петно на някаква незнайна улица.

Логън се затича. Краката му заудряха тежко по каменните плочи на покрива. Въздухът нахлу в устата му и изопна дрехите му. Плоският покрив полетя насреща му. Стовари се тежко, превъртя се настрани, точно като Феро, и застана до нея. Още беше жив.

— Ха! — извика той. — Какво ще кажеш за това?

Отнякъде се разнесе скърцане, после шум от пропукване и в следващия момент покривът се продъни под краката му. Докато пропадаше надолу, той се вкопчи отчаяно във Феро и я повлече след себе си. Пада дълго, крещя и размахва ръце във въздуха. Накрая се стовари по гръб.

Разкашля се от задушливия прахоляк, разтърси глава и болезнено са раздвижи. Намираше се в стая, която след ярката светлина на деня му се стори тъмна като пещера. През ръбестата дупка на тавана нахлуваше сноп светлина и осветяваше кълба прах, нахлуващи откъм покрива. Усети нещо меко под себе си. Легло. Беше наполовина рухнало и стоеше наклонено на една страна, а завивките му бяха покрити с натрошена мазилка. През краката му лежеше нещо. Феро. Логън избухна в гърлен смях. Най-после в легло с жена. За съжаление, не както се бе надявал.

— Шибан, бял глупак! — изкрещя тя, скочи на крака и тръгна към вратата. От прашния й гръб се посипаха парчета мазилка и трески от дърво. Тя дръпна дръжката на бравата. — Заключена е! Вратата…

Логън профуча покрай нея и се стовари с рамо върху вратата, която се откърти от пантите, при което той се просна на земята в коридора отвън.

— Ставай, бял, ставай! — извика му Феро, докато го прескачаше. Пред очите на Логън попадна подходящо парче дърво от рамката на вратата. От единия край стърчаха няколко пирона. Той го сграбчи в ръка. Изправи се и тръгна по коридора, като се олюляваше. След няколко крачки стигна до друг тъмен коридор, който се простираше перпендикулярно вляво и вдясно. Малко прозорче хвърляше светли петна по тъмната рогозка на пода. Не знаеше накъде е тръгнала Феро. Обърна се надясно към стълбището в дъното.

Тогава забеляза фигура, която бавно вървеше към него. Беше висока и слаба, като черен паяк, и пристъпваше тихо на пръсти. Снопче светлина освети яркочервената й коса.

— Пак ли ти? — каза Логън и претегли в ръка парчето дърво.

— Точно така. Пак съм аз. — Нещо иззвънтя и в мрака проблесна метал. Логън усети как дървото се отскубва от пръстите му, полита през рамото на жената и изтрополява в дъното на коридора. Отново беше без оръжие, но онази не му остави много време за притеснение. В ръката й имаше нещо, което приличаше на нож, и тя го хвърли по него. Логън приклекна и то изсвистя покрай ухото му. Тя тръсна другата си ръка и нещо го жегна по бузата, точно под окото. Той отскочи към стената, като не спираше да мисли трескаво що за магия е това.