Джо Абъркромби - Гласът на острието

Покривите на сградите отзад бяха съвсем наблизо, но последните редове пейки бяха вече разглобени и на тяхно място стърчаха оголени гредите от конструкцията — единични високи колони, напречни греди и огромни празни пространства между тях. Логън видя Феро да скача от колона на колона, а после да притичва настрани по нестабилните греди между тях. Нехаеща за огромното празно пространство под краката й, тя скочи от последната колона върху плоския покрив на най-близката сграда отзад. Изглеждаше му на мили разстояние от него.

— Мамка му. — Логън разпери ръце и тръгна, залитайки, по най-близката напречна греда. Краката му пристъпяха бавно като на старец. Сърцето заблъска силно, като ковашки чук по наковалня. Коленете му се огъваха от слабост след препускането нагоре по пейките. Опита да не обръща внимание на тичащите към него, крещящи мъже и да се съсредоточи само върху покритата с чворове греда под краката си, но не можа да не погледне надолу към паяжината от дървени греди и подпори. Под тях, много, много далеч, лежаха миниатюрните каменни плочи на площада.

Логън скочи върху един участък от все още неразглобена пътека между редовете и изтича до далечния й край. Вдигна се на ръце върху гредата над главата си, прекрачи я и стиснал здраво дървото с крака, затътри задник напред.

— Още съм жив — повтаряше си тихо той през целия път по гредата.

Най-близкият маскиран стигна до непокътнатия участък от пътеката и затича по нея.

Гредата свършваше с широка фут-два квадратна подпора на върха на отвесна колона. След нея следваше празно пространство, две крачки въздух, а след него нова подпора на върха на друга висока колона. От нея тръгваше дъска до плоския покрив на съседната сграда. Феро стоеше на парапета на покрива и гледаше втренчено в него.

— Скачай! — извика му тя. — Скачай, бяло копеле!

И той скочи. Усети вятъра около себе си. Левият му крак се приземи на дървения квадрат, но след това нямаше спиране. Дясното му стъпало се блъсна в дъската. Глезенът му се изкриви и коляното поддаде. Светът около него се разлюля. Лявото му стъпало попадна наполовина върху дъската и наполовина във въздуха. Дъската се разклати и изтропа, ръцете му се размахаха във въздуха. Стори му се, че моментът продължи цяла вечност.

— Уф! — Парапетът на покрива се блъсна в гърдите му. Ръцете му задраскаха, но в тях не бе останала повече сила. Логън започна да се свлича надолу, бавно, инч по инч. Първо видя ръба на покрива, после ръцете си, накрая пред очите му имаше само каменна стена.

— Помощ — промълви едва той, но помощ не дойде.

Падането ще е дълго, знаеше го. Дълъг, продължителен полет и този път нямаше да има вода, в която да се приземи. Чакаше го само твърд, плосък и смъртоносен камък. Някъде зад него маскираният тръгна по дъската. Чу нечии викове, но вече нямаше значение. Изхлузи се още малко по-надолу, ръцете му задраха ронещата се мазилка.

— Помощ — изграчи Логън, но наоколо нямаше кой да му помогне. Само маскираните и Феро, а от тях не можеше да очаква нищо.

Чу рязък шум и после отчаян писък. Феро беше ритнала дъската и маскираният полетя надолу. Викът му постепенно отслабна и накрая секна с далечен, тъп удар. Тялото на маскирания се размаза на пихтия върху далечните каменни плочи долу и Логън знаеше, че всеки момент и с него ще се случи същото. Човек трябва да е реалист за тези неща. Този път нямаше река, която да го изхвърли на брега си. Пръстите му продължиха да се изплъзват, мазилката започваше да се разпада. Боят, бягането и катеренето бяха изстискали всичките му сили. Зачуди се какъв ли звук ще издаде тялото му, докато пори въздуха към земята. Устните му беззвучно се раздвижиха, изговаряйки: „Помощ“.

Нечии силни пръсти се вкопчиха в китката му. Черни, мръсни пръсти. Чу ръмжене и усети силно дръпване в ръката си. Простена. Ръбът на парапета бавно се спусна пред очите му. Тогава видя Феро. Зъбите й скърцаха, очите й бяха почти затворени от усилие. Вените на врата й бяха силно изпъкнали, а белегът през лицето й синееше на фона на тъмната кожа. Логън сграбчи парапета със свободната си ръка и гърдите му се прехвърлиха от другата страна. Напрегна един крак и също го прехвърли през парапета.

Феро изтегли останалата част от тялото му и той се просна по гръб. Беше останал без дъх, устата му се отваряше и затваряше като на риба, изхвърлена на брега, а очите му се взираха в светлото небе.

— Още съм жив — промърмори той, като не вярваше на случилото се. По-малко би се изненадал, ако Феро бе скочила с крака върху ръцете му, за да падне по-бързо.