Джо Абъркромби - Гласът на острието

Логън я сграбчи за лакътя и я повлече след себе си. Феро се отскубна от хватката му и стисна юмруци. Дишаше тежко и от носа й течеше кръв.

— Какво си направила, мамка му? — изкрещя Логън.

— Нищо — сопна се тя.

— Нищо? — Логън предпазливо се дръпна крачка назад. — А за какво е всичко това?

— Не… знам. — Тя натърти всяка дума с грозния си акцент, преди да я изплюе яростно в лицето му. Изтри кръвта от устата си с опакото на ръката и замръзна. Логън се обърна и проследи погледа й. Нови трима маскирани тичаха към тях в тясната уличка.

— Мърдай, бял! — Феро побягна и Логън я последва. Какво друго му оставаше? Започна да тича. Ужасният бяг на преследвания. Раменете му настръхнаха в очакване на удар откъм гърба, дробовете му гълтаха въздуха на пресекулки, ехото от тежките стъпки на преследвачите изпълни цялата уличка.

Високите бели сгради профучаваха от двете му страни, а също прозорци, врати, статуи и градини. И хора, те крещяха уплашено, докато отскачаха встрани от пътя му или се прилепваха до стените. Логън нямаше представа нито къде е, нито накъде тича. От една входна врата изникна мъж с дебела папка в ръце и застана точно пред него. Сблъскаха се и се изтъркаляха едновременно в канавката. Хартията се разлетя навсякъде.

Логън понечи да се изправи, но краката му горяха. Не виждаше нищо! На лицето му бе залепнал бял лист хартия. Махна го, точно преди да усети как нечия ръка го хваща под мишница и го дърпа нагоре.

— Ставай, бял! Мърдай! — Беше Феро и дори не се бе задъхала. Дробовете му щяха да се пръснат, но той се постара да не изостава от нея. Не успяваше — с приведена ниско глава и летящи по паветата крака, жената стабилно набираше преднина.

Пред тях се изпречи арката на вход и Феро влетя през него. Логън я последва и ботушите му поднесоха на завоя от другата страна. Озова се сред огромна, тъмна гора от високи дървени греди. Къде се намира? Точно пред себе си забеляза светлина. Хвърли се натам и запримигва объркано на яркото слънце. Феро вече стоеше там, дишаше тежко и се оглеждаше. Намираха се насред малък кръг от пожълтяла трева.

Сега знаеше къде са. Това бе арената, където се събираше огромната тълпа и където беше гледал играта с мечове. Навсякъде около тях се простираха празните дървени пейки. Сред тях пълзяха мъже, режеха с триони и блъскаха с чукове. Вече бяха разглобили част от пейките в далечния край и подпорите им стърчаха като огромни дървени ребра. Логън се наведе напред, постави ръце върху треперещите си колене и задиша тежко.

— Сега… какво?

— Насам. — Логън с мъка се изправи и затътри крака, но Феро вече се връщаше обратно. — Не натам!

Тогава ги видя. Същите три маскирани фигури. Първата беше висока жена с гъста червена коса, щръкнала във всички посоки. Тя тръгна с енергична, пружинираща походка към кръга, протегна назад едната си ръка и направи знак на другите двама да минат от двете й страни, за да ги обградят. Логън се огледа за някакво оръжие, но не откри нищо — само пейки и високи бели стени зад тях. На около десетина крачки Феро се приближаваше с гръб към него. Иззад дървените заграждения към нея бавно приближаваха още двама маскирани с палки в ръце. Петима. Петима срещу двама.

— Мамка му — промърмори Логън.

— Защо се бавят толкова? — кресна Баяз и закрачи из стаята. Джизал за пръв път го виждаше ядосан и гледката го притесни. Всеки път, когато възрастният мъж приближаваше към него, той се отдръпваше все по-назад. — Влизам в банята, мамка му. Може да минат месеци, преди пак да видя баня. Месеци! — Баяз излетя от стаята, затръшна вратата на банята след себе си и остави Джизал в компанията на чирака.

Според Джизал двамата бяха горе-долу на една възраст, но иначе нямаха нищо общо помежду си. Изгледа чирака с нескрита неприязън. Хилаво, болнаво създание с вид на книжен плъх. И как само се муси и гримасничи, направо е жалък. И груб, недодялан, беснееше наум Джизал. За какъв се мисли този арогантен лигльо? Той пък от какво толкова има да се жалва? Не неговият живот се обърна надолу с главата.

Но въпреки това, ако ще трябва да стои с някого, Джизал знаеше, че можеше да е и по-лошо. Можеше да е онзи кретен, севернякът, с недодяланите си опити да го заговаря на дебелашкия си език. Или пък гуркулската вещица, дето не спираше да зяпа с тези животински, жълти очи. Мисълта го накара да потрепери. „Ценни хора“. Ако не му идеше да ревне на глас, сигурно щеше да се разсмее.

Джизал се тръшна върху меките възглавнички на един от столовете с високи облегалки, но не намери удобство. Сега приятелите му пътуваха към Англанд и вече започваха да му липсват. Уест, Каспа, Яленхорм, дори онова копеле Бринт. Пътуват към чест и слава. Докато се върне, ако изобщо се върне, от тази долна дупка на света, към която го е повел побърканият старец, войната ще е отдавна свършила. Кой знае кога ще има пак нова, кой знае кога пак ще му се удаде възможност да се прослави?