Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Да, ъъъ, да, предполагам. Проблемът е, че… чудех се, какво общо има това с мен?

— Не ни достига един човек — усмихна се Баяз.

Настъпи дълго и тягостно мълчание. Една капка намери пътя си до върха на един кичур от косата на Джизал, пробяга по носа му и капна на пода пред краката му. Ужасът изпълзя от дълбините на стомаха му и бавно започна да сковава цялото му тяло, чак до върха на пръстите на ръцете.

— Аз? — изграчи Джизал.

— Пътят ще е дълъг, тежък и много вероятно осеян с опасности. Имаме много врагове двамата с теб. Повече, отколкото можеш да си представиш. Имаме нужда от добър фехтовач и не се сещам за по-добър от теб — самия победител в Турнира.

Джизал преглътна смутено.

— Оценявам предложението, наистина, но се страхувам, че трябва да откажа. Надявам се, разбирате, моето място е в армията. — Джизал отстъпи колебливо към вратата. — Тръгвам на север. Корабът ми ще отплава всеки момент и аз…

— Боя се, че той вече отплава, капитане. — Топлият глас на Маровия накара Джизал да закове на място. — Няма нужда да се безпокоите повече за това. Вие не заминавате за Англанд.

— Но, ваша чест, ротата ми…

— Ще се справи и с друг командир. — Усмивката на Маровия бе съпричастна, разбираща, но непреклонна. — Оценявам загрижеността ви, наистина, но според нас това пътуване е по-належащо. Важно е Съюзът да участва в начинанието по точно този начин.

— От първостепенна важност е — неохотно добави Варуз. Джизал погледна тримата възрастни мъже. Нямаше измъкване. Това ли е наградата му за победата в Турнира? Някакво шантаво пътуване до кой знае къде, в компанията на побъркан старец и тълпа диваци? Прииска му се никога да не се бе захващал с фехтовка. Да не се бе докосвал никога до оръжие. Но сега от подобни пожелания нямаше смисъл. Нямаше връщане назад.

— Трябва да служа на страната си… — промърмори Джизал.

Баяз се засмя.

— Има и други начини да служиш на страната си, моето момче, които не изискват да се превръщаш в труп в общата купчина от тела в мразовития Север. Тръгваме утре.

— Утре? Но всичките ми вещи са…

— Не се безпокой, капитане — Баяз се отблъсна от масата и го потупа приятелски по рамото. — Вещите ти бяха свалени от кораба, преди той да отплува. Разполагаш с тази вечер да се приготвиш за тръгване, но не забравяй, че ще пътуваме с малко багаж. Ще вземеш оръжия, естествено, както и подходящи за път здрави дрехи. Гледай да си набавиш здрави ботуши. Но никакви униформи, боя се, че там, където отиваме, може да привлекат нежелано внимание.

— Не, разбира се — каза Джизал, неохотно. — Мога ли да попитам… къде отиваме?

— До Края на Света, момчето ми, Края на Света! — Очите на Баяз грейнаха възбудено. — И обратно, естествено… надявам се.

Едно кажи за Логън Деветопръстия и няма да сбъркаш — той е щастлив. Напускаха това място, най-накрая. Това стана ясно от един неразбираем разговор за Старата империя, за Края на Света и прочие. С две думи, той не знаеше къде точно отива, но това не беше важно. Всяко друго място го устройваше повече от този прокълнат град и колкото по-скоро тръгнеха, толкова по-добре.

Последният присъединил се към групата им не споделяше неговия ентусиазъм. Беше надменният младеж от портите, Лутар, онзи, който спечели играта с мечовете благодарение на шмекериите на Баяз. Откакто беше дошъл, не бе казал и две думи на кръст. Лицето му бе пребледняло и изопнато от напрежение. Стоеше като истукан на едно място, все едно имаше копие в задника, и зяпаше през прозореца.

Логън отиде полека до него. Ако ще тръгваш на път с някого, а вероятно и ще се биеш рамо до рамо с него, е важно първо да си поговорите, да се посмеете дори заедно. Така опознаваш човека, започваш да му вярваш. Доверието е това, което сплотява групата, и там в пустошта, то може да е разликата между живота и смъртта. Но такова доверие се гради бавно и трудно и Логън реши да почне отрано, още повече днес имаше добро настроение в излишък. Той застана пред прозореца до Лутар, загледа се в парка и се помъчи да измисли нещо общо помежду им, което да постави началото на едно почти невъзможно приятелство.

— Хубав е градът ти. — Не го мислеше наистина, но друго не му хрумна.

Лутар извърна поглед към него и го огледа надменно от глава до пети.

— Ти пък какво знаеш за него?

— Аз казвам, че мислите на всеки са еднакво важни.

— Хм. — Лутар го изгледа хладно и се усмихна подигравателно. — Явно по това се различаваме. — Той отново се обърна към прозореца.