Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Проклета да е — промърмори той. — Проклет да е и този ненормалник Баяз.

Погледна мокрите поляни. Дъждът беше прогонил хората от парка и Джизал за пръв път от много време го виждаше така пуст. Двама мъже с натъжен вид седяха апатично на една пейка и дъвчеха личните си несгоди и тук-там се виждаше по някой забързан за някъде минувач. Един се запъти към него. Беше облечен в дълга пелерина с качулка.

Лошото настроение на Джизал се изпари. Тя е, сигурен е, че е тя. Беше придърпала качулката ниско над лицето си. Вярно, беше хладно, но Джизал реши, че Арди леко преиграва. Все пак, радваше се да я види. Ужасно много се радваше. Усмихна се и забърза да я пресрещне. Тогава, когато бе само на няколко крачки от него, тя вдигна качулката си.

Джизал застина от ужас. По цялата й буза, около окото и единия край на устните й имаше огромна синина! Замръзна на място и за момент му се прииска той да е пострадалият, не тя. Със сигурност болката щеше да е по-малко. Осъзна, че едната му ръка е върху устата и очите му са изскочили от ужас като на малко момиче при вида на паяк в банята, но не можа да се овладее.

Арди го изгледа сърдито.

— Какво? За пръв път ли виждаш синини?

— Е, не, но… добре ли си?

— Естествено, че съм добре. — Тя го заобиколи и тръгна по алеята. Трябваше да побърза, за да я настигне. — Нищо ми няма. Просто паднах. Непохватна глупачка съм. От край време. Цял живот. — На Джизал му се стори, че долови горчивина в думите й.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Че какво да направиш? Да го цункаш да му мине?

Ако бяха насаме, той сигурно щеше да опита точно това, но сериозната физиономия на Арди говореше достатъчно ясно за нейното мнение по въпроса. Странно: синините трябваше да го отблъснат, но не стана. Ни най-малко. Беше обзет от непреодолимо желание да я прегърне, да гали косите й, да шепне утешително в ухото й. Жалък лигльо. Тя сигурно щеше да го зашлеви, ако опита. И съвсем заслужено. Тя няма нужда от неговата помощ. Още повече, той не можеше да си позволи да я докосва. Имаше хора наоколо, проклети да са и те, и очите им, дето шарят навсякъде. Никога не знаеш кога те наблюдават. Мисълта го притесни сериозно.

— Арди… не поемаме ли прекалено голям риск? Искам да кажа, ако брат ти…

— Забрави за него — рязко отвърна тя. — Той нищо няма да направи. Казах му да престане да си вре носа в моите работи. — Джизал не сдържа усмивката си. Трябва да е било доста забавна сцена. — Освен това дочух, че тръгваш за Англанд със следващия отлив. Просто не можех да те оставя да заминеш, без да сме си взели довиждане, нали?

— Аз никога нямаше да го допусна! — каза той, отново обзет от страх. Самото споменаване на сбогуване му причиняваше болка. — Наистина, по-скоро бих ги оставил да отплават без мен, отколкото да тръгна, без да те видя за последно!

— Да.

Тръгнаха мълчаливо покрай езерото. И двамата бяха забили поглед в земята. Въобще не беше онова сладко-горчиво сбогуване, което Джизал си бе представял. Беше само горчиво. Минаха покрай няколко върби, потопили клони във водата. Сега бяха на закътано място, скрито от хорските погледи, и Джизал реши, че сигурно няма да открие по-подходящо за това, което имаше да казва. Погледна крадешком към Арди и си пое дълбоко въздух.

— Арди, ъъъ, не знам колко дълго ще отсъствам. Имам предвид, може да се окаже с месеци… — Прехапа горната си устна. Далеч не бе толкова лесно, колкото си го бе представял. Беше репетирал тези думи сигурно поне двайсет пъти пред огледалото, докато намери точното изражение на лицето: сериозно, уверено и леко съблазнително. Сега обаче думите му излизаха с глупашка припряност. — Надявам се, искам да кажа, сигурно, надявам се, че ще ме чакаш.

— Е, със сигурност ще съм още тук. Нямам къде другаде да отида. Но ти не се тревожи, в Англанд ще имаш за какво да мислиш — война, почести, слава. Съвсем скоро ще си забравил за мен.

— Не! — извика той и я сграбчи за ръката. — Няма! — Побърза да пусне ръката й, притеснен, че някой може да ги види. Сега поне тя бе вдигнала очи към него и изглеждаше някак изненадана от така категоричния му отговор — но не бе по-изненадана от самия Джизал.

Той я погледна неразбиращо. Наистина е красиво момиче, но косата й е твърде тъмна, кожата — твърде мургава, а и е прекалено умна. Просто облечена, без никакви бижута и с огромна, грозна синина на бузата. В никакъв случай не би предизвикала кой знае какви коментари в офицерската столова. И все пак, как така стана, че за него тя бе най-красивото момиче на света? В сравнение с нея принцеса Терез е като некъпано куче. Думите напуснаха мислите му и той заговори, като не спираше да я гледа в очите. Така значи изглежда откровеността.