Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Виж, Арди, знам, че ме мислиш за глупак, е, смятам, че си права, но аз не мисля да бъда вечно такъв. Дори не знам защо поглеждаш към мен, не разбирам много от чувства, но… непрекъснато мисля за теб. В последно време за друго не успявам да мисля. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля… — огледа се отново, за да се убеди, че никой не ги гледа. — Мисля, че те обичам!

Арди прихна да се смее.

— Ама ти наистина си голямо магаре — чу я да казва той. Обзе го отчаяние. Беше като смазан, буквално. Не можа да си поеме въздух от разочарование. Лицето му се изкриви, главата му клюмна и той заби поглед в земята. Очите му се напълниха със сълзи. Истински сълзи. От мъка. — Но ще те чакам — добави тя.

Отново радост. Джизал напълни гърди. Вдигна глава и изхлипа като момиче. Не можа да се овладее. Невероятно, каква власт имаше тя над него. Само една дума от нейна страна обръщаше страданието в щастие.

— Виж се само, глупчо — засмя се Арди.

Докосна лицето му с ръка и избърса една сълза от бузата му.

— Ще те чакам — каза тя и се усмихна. Отново старата, леко повдигната в единия си край усмивка.

Хората сякаш не съществуваха вече, а с тях и паркът, и градът, и целият свят. Джизал бе приковал очи в лицето на Арди, искаше да запечати в съзнанието си всяка негова подробност. Незнайно защо, имаше чувството, че споменът за тази нейна усмивка ще може да го преведе през множество трудности.

На доковете цареше оживление, нетипично дори за тях. Кейовете кипяха от хора и въздухът трептеше от гласовете им. По подвижните мостове към корабите се изливаше неспирен поток от войници и продоволствие. Повдигаха се сандъци, търкаляха се бурета, хиляди коне с пяна на устата и обезумели от страх очи биваха теглени и изтиквани към палубите. Цареше грандиозен хаос. По палубите тичаха мъже, пъшкаха и ръмжаха, докато теглеха подгизнали въжета, напрягаха мускули върху дървени лостове, потяха се, крещяха и се хлъзгаха по мокрото от ситния дъжд дърво.

Навсякъде по кейовете се прегръщаха хора, целуваха се, махаха с ръце. Жени се сбогуваха с мъжете си, майки със синове, деца с бащите си, всичките еднакво мокри от дъжда. Едни се държаха, други плачеха и ревяха. Трети гледаха безразлично: просто зяпачи, дошли да се полюбуват на какофонията.

Джизал наблюдаваше всичко това, облегнат на олющения борд на кораба, който щеше да го отведе до Англанд, и за него нищо от случващото се не бе от значение. Беше в мрачно настроение, носът му течеше, а косата бе залепнала за главата му. Арди не беше на доковете, но той навсякъде виждаше нея. Чуваше гласа й над хорската глъч, викаше него. Зърваше я с периферното си зрение. Гледаше към него и караше дъха му да спира. Аха да вдигне ръка да й махне и усмивката да грейне на лицето му, но после виждаше, че не е тя. Друга тъмнокоса жена се усмихваше на друг войник. И с всеки следващ път разочарованието му растеше.

Сега осъзна каква огромна грешка допусна. Защо й каза да го чака? Да чака какво? Той не може да се ожени за нея и това е факт. Невъзможно. Но от самата мисъл за това как тя поглежда друг мъж, му прималяваше. Чувстваше се опустошен.

Любов. Мразеше мисълта за това, но какво друго можеше да бъде? Винаги бе гледал с презрение на самата идея за любовта. Глупава дума. Дума, която некадърни поети повтарят до припадък и с която жените си чешат езиците. Нещо от детските приказки, което няма място в истинския живот, където отношенията между мъж и жена се свеждат до чукане и пари. При все това, ето го сега, затънал в ужасното блато на страх и вина, на похот и смущение, на загуба и страдание. Любов. Ама че проклятие.

— Как ми се иска да видя Арди — промърмори замислено Каспа.

— Какво? Какво каза? — Джизал се обърна към него и го изгледа свирепо.

— Че е невероятна гледка. — Лейтенантът вдигна извинително ръце. — Само това казах.

След последната игра на карти всички бяха станали много внимателни в негово присъствие, все едно го чакаха всеки момент да избухне отново.

Джизал се обърна намусено към тълпата на брега. В момента долу бе настъпила някаква суматоха. Един ездач си проправяше път през тълпата. Пришпорваше, плувнал в пот, кон и крещеше: „Мърдай!“ Дори в дъжда, крилете на шлема му блестяха ярко. Рицар вестител.

— Лоши новини за някого — промърмори Каспа.

— Май за някого от нас — кимна Джизал.

Наистина, онзи се насочи право към техния кораб, като оставяше след себе си следа от смаяни и ядосани войници и работници. Рицарят скочи от седлото и се изкачи с широка крачка по подвижния мост. Гледаше мрачно, лъснатите му до блясък брони бяха покрити със ситни капчици и подрънкваха при всяка стъпка. Тръгна право към Джизал и Каспа.