Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Така ли направих? Колко хубаво. Смея да твърдя, че ако тогава бях умрял на онзи мост, сега статуята ми щеше да е навсякъде. Жалко, че не стана така. Жалко за всички.

Уест замижа с очи и се размърда от неудобство на стола си. Изглеждаше още по-притеснен.

— Потърсих те след това… — смотолеви той.

Потърсил си ме? Мамка му, колко благородно от твоя страна. Истински приятел си ти. Никак не ми помогна това обаче, продължавам да съм в непрекъснати мъки с този мой крак, накълцан на кайма. А това бе просто началото.

— Не си дошъл да си говорим за доброто старо време, нали, Уест?

— Не… не, не съм. Идвам заради сестра ми.

Глокта замълча. Не бе очаквал подобен отговор.

— Арди?

— Да, Арди. Скоро тръгвам за Англанд и… надявах се, че може би ти ще се съгласиш да я наглеждаш, докато ме няма. — Очите на Уест нервно потрепнаха. — Ти винаги си имал добър подход с жените… Санд. — Глокта направи гримаса при споменаването на първото му име. Никой вече не го наричаше така. Никой, освен майка ми. — Винаги намираш правилния подход към тях. Помниш ли онези три сестри? Как се казваха? И трите ги омая. — Уест се усмихна, но Глокта остана сериозен.

Помнеше, но тези му спомени вече бяха избледнели, безцветни и далечни. Това са спомени на друг човек. Мъртъв човек. Животът ми започна отново в онзи гуркулски затвор. Спомените ми оттам са доста по-реални. След завръщането си оттам лежах в леглото като труп в тъмното, чаках да видя приятелско лице, но приятелите така и не дойдоха. Глокта погледна Уест и знаеше, че очите му са студени като камък. Мислиш си, че ще ме спечелиш с честното си лице и разкази за миналото? Правиш се на отдавна изгубено куче, което най-после се е върнало у дома? О, не, имам повече мозък в главата си. Не струваш, Уест. Вониш на предателство. И този спомен поне е мой.

Глокта бавно се облегна назад.

— Санд дан Глокта — промърмори той, сякаш припомняйки си отдавна забравено име. — Какво стана с този човек, а, Уест? Спомняш ли си го този твой приятел, този бляскав младеж, красив, горд, безстрашен? Помниш ли какъв вълшебен подход имаше към жените? Колко обичан и уважаван бе от всички и навсякъде? За какви велики дела бе предопределен?

Уест го погледна, неуверен и озадачен, но не каза нищо.

Глокта рязко се наведе напред и разпери длани върху масата. Устните му се извиха назад и оголиха остатъците от зъбите му.

— Мъртъв е! Умря на онзи мост! И знаеш ли какво остана от него? Една шибана останка с неговото име! Една куцаща, прокрадваща се сянка! Един недъгав призрак, вкопчен в живота, както миризмата на пикня се вкопчва в просяка. И няма приятели, тази гнусна останка, няма нужда от такива! Сега се разкарай от тук, Уест! Връщай се при Варуз, при Лутар, при останалите празни човешки обвивки! Никого не познаваш вече тук! — Устните му потрепериха и той се изплю от отвращение. Не бе сигурен от кого в момента бе отвратен повече — от Уест или от себе си.

Майорът примигна и устата му безмълвно се раздвижи. Изправи се разтреперан на крака.

— Съжалявам — каза той през рамо.

— Не думай! — изкрещя Глокта и пристъпи напред, като изтика Уест към вратата. — Другите, те бяха с мен, докато имаха полза, докато се издигах нагоре. Винаги съм го знаел. Когато се върнах, въобще не бях учуден, че не искат повече да имат нищо общо с мен. Но теб, Уест, теб винаги съм смятал за по-добър приятел, за по-добър човек. Мислех си, той поне ще дойде да ме види. — Повдигна рамене. — Явно съм грешал.

Глокта му обърна гръб, загледа се в огъня и зачака шума от затварянето на входната врата.

— Тя не ти ли каза?

— Кой? — извърна се Глокта.

— Майка ти.

— Майка ми? Да ми каже какво?

— Идвах. Два пъти. Веднага щом разбрах, че си се върнал, дойдох да те видя. Майка ти ме отпрати още на портите на имението ви. Каза, че си твърде зле да приемаш посетители, че не искаш повече и да чуваш за армията и най-вече за мен. Няколко месеца по-късно пак дойдох. Смятах, че ти дължа поне това. Този път тя изпрати един от прислужниците да ми каже да си вървя. По-късно чух, че си постъпил в Инквизицията и си заминал за Англанд. Реших, че по-добре да не мисля повече за теб… до онази вечер… в града.

На Глокта му трябваше малко време да обмисли чутото и в един момент установи, че е зяпнал пред Уест. Толкова е просто. Никакъв заговор. Никаква внимателно планирана конспирация. За малко да се засмее при мисълта колко просто и елементарно е всичко. Майка ми го е отпратила, а аз нито за миг не се усъмних в убеждението си, че никой не е дошъл да ме види. Тя мразеше Уест. Крайно неподходящ приятел, далеч под социалното ниво на скъпоценния й син. Нищо чудно, че е винила него за случилото се с мен. Трябваше да се досетя, но бях прекалено зает да се валям в болка и самосъжаление. Прекалено зает с мелодрами. Глокта преглътна.