Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Какво?

— Някой трябва да държи гуркулите под око.

— Не!

Юлвей се разсмя.

— Два пъти се опита да ме убиеш, веднъж се опита да избягаш от мен, но сега не ме пускаш да си тръгна. Не мога да те разбера, Феро.

— Този плешивият казва, че ще ми даде отмъщение. Лъже ли?

— Не.

— Тогава трябва да отида с него.

— Знам. Затова те доведох тук.

Феро не знаеше какво да каже. Сведе поглед към пода, но Юлвей я изненада, като пристъпи напред към нея. Първоначалната й реакция бе да вдигне ръка да се предпази от предстоящия удар, но вместо това той просто я обгърна с ръце и я притисна до себе си. Странно усещане. Толкова е близо до някой друг. Топло. Тогава Юлвей отстъпи назад, но задържа едната си ръка на рамото й.

— Следвай божите стъпки, Феро Малджин — каза й той.

— Ха. Тези тук нямат бог.

— По-скоро имат много.

— Много ли?

— Не си ли забелязала? Тук всеки боготвори себе си. — Тя кимна в съгласие. Звучеше й правдоподобно. — Пази се, Феро. И слушай Баяз. Той е първенецът на моя орден и малцина са по-мъдри от него.

— Не му вярвам.

Юлвей се наведе към нея.

— Не ти казвам да му вярваш. — Той се усмихна и й обърна гръб. Феро го проследи с очи, докато бавно отиде до вратата и излезе в коридора. Чу тихото шляпане на босите му крака по плочите на пода и подрънкването на гривните му.

Остави я сама сред разкош, градини и бели.

Някой почука силно на вратата и Глокта се сепна, лявото му око веднага започна да потрепва. Кой чука по това време? Фрост? Северард? Или е някой друг? Дали началник Гойл не идва на посещение заедно с цирковата си трупа? Дали на архилектор Сълт не му е омръзнала вече сакатата играчка? Може да се каже, че тържеството не мина точно по план, а архилекторът не е от хората, които лесно прощават. Тялото е открито при доковете…

Чукането се разнесе отново, силно и настоятелно. Сякаш някой наистина иска да му бъде отворено, преди да е съборил вратата.

— Идвам! — изкрещя Глокта, докато се изправяше от масата с омекнали крака. — Ей сега идвам! — Той взе бастуна си и закуца към входната врата. Пое дълбоко въздух и се зае с бравата.

Не беше Фрост, нито Северард. Не беше и Гойл, с неговите практици изроди. Беше един доста по-неочакван посетител. Глокта повдигна озадачено вежди и се подпря на рамката на вратата.

— Майор Уест, каква изненада.

Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега.

— Инквизитор Глокта — смотолеви неуверено Уест. Личеше, че е притеснен. — Извинете, че ви безпокоя по това време.

— Няма нищо — отвърна Глокта с ледено официален тон.

— Мога ли да вляза? — Майорът почти сгърчи от неудобство лице при тези думи.

— Разбира се — отвърна Глокта, затвори вратата и последва Уест във всекидневната. Майорът се напъха в един от фотьойлите, Глокта избра друг. За момент останаха така, седнали един срещу друг, без да продумат. Какво ли иска, особено по това време? Глокта разгледа внимателно лицето на стария си приятел под светлината от огъня и единствената свещ на масата. Осъзна, че Уест е променен. Изглежда остарял. Косата му изтъняваше по темето и започваше да се прошарва по слепоочията. Беше блед, изпит, с почти хлътнало навътре лице. Разтревожен е. Смазан. Направо на ръба. Уест огледа скромната всекидневна, малкия огън, сиромашкото обзавеждане, после погледна предпазливо към Глокта и веднага след това обратно към пода. Беше изнервен, сякаш нещо отвътре не му даваше мира. Най-малко не се чувства уютно. И така трябва.

Уест явно не възнамеряваше да наруши мълчанието, затова Глокта го направи вместо него.

— Е, колко време мина, а? Като изключим, естествено, онази вечер в града, тя не се брои нали?

Споменът за неприятните обстоятелства около последната им среща останаха за известно време помежду им, после Уест се покашля.

— Девет години — каза той.

— Девет години. Гледай ти. Девет години, откакто за последно стояхме на билото. Двама приятели, заедно, загледани към реката. Гледахме към всичките онези гуркули от другата страна. Сякаш оттогава мина цяла вечност, не мислиш ли? Девет години. Помня как ме молеше да не слизам долу, помня, но аз не исках и да чуя. Ама че глупак бях тогава, а? Мислех си, че съм последната ни надежда. Смятах се за недосегаем.

— Ти ни спаси тогава. Спаси цялата ни армия.