Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Повече от детето на Създателя ще е достатъчно.

Последва дълго мълчание. Феро напрегна глава да осмисли чутото. Ювенс, Канедиас, Закаръс — странни имена, които не й говореха нищо. И какво е това семе, което може да изпепели целия свят? В едно бе сигурна — тя не искаше да участва в тази работа. Нейното място бе на юг, където да се бие с гуркулите, с оръжия, които познава.

Вратата се отвори и двамата възрастни мъже влязоха в стаята. Както стояха един до друг, човек трудно можеше да си представи двама души с повече различия помежду си. Единият тъмнокож, висок и кокалест, с дълга коса, а другият — бял, набит и плешив. Феро изгледа подозрително и двамата. Белият заговори пръв.

— Феро, имам предложение за…

— Никъде не отивам с теб, дърт бял глупако.

За миг по лицето на плешивия пробяга сянка на раздразнение, но той бързо потисна реакцията си.

— Защо? Каква друга работа имаш, която да е по-спешна?

— Отмъщение. — Феро изрече любимата си дума без капка колебание.

— А, ясно. Мразиш ли гуркулите?

— Да.

— Търсиш от тях отплата, за всичко, което са ти сторили, нали?

— Да.

— За това, че отнеха от теб семейството ти, народа ти, страната ти?

— Да.

— За това, че те направиха роб.

Феро го погледна навъсено. Замисли се откъде той знае всичко това; замисли се дали да не го нападне отново.

— Те ти отнеха всичко, Феро. Отнеха ти целия живот. Ако бях на твое място… ако аз бях преживял твоите страдания… в целия Юг нямаше да се намери достатъчно кръв да задоволи жаждата ми за мъст. Нямаше да намеря покой, докато не видя с очите си трупа на последния войник в Гуркул. Нямаше да спра, докато и последния град на Гуркул не изчезне в пламъци. Нямаше да намеря покой, докато не видя как техният император изгнива в клетката пред собствения си дворец!

— Да! — изсъска тя и устните й се разтегнаха в зловеща усмивка. Това вече бе нейният език. Юлвей никога не бе говорил на него — май този плешив бял не е чак толкова лош. — Ти разбираш! Аз трябва да се върна в Юга!

— Не, Феро. — Сега плешивият се усмихваше. — Не осъзнаваш какъв шанс ти предоставям. Не императорът управлява Канта. Колкото и могъщ да изглежда той, друга ръка дърпа конците му и той танцува, както тя му нареди. Добре скритата ръка на човек на име Калул.

— Пророкът?

Баяз кимна утвърдително.

— Ако бъдеш порязана, кого ще виниш, ножа или онзи, чиято ръка го размахва? Императорът, гуркулите, те са само инструменти в ръцете на Калул, Феро. Императорите идват и си отиват, но в сянката зад тях пророкът е винаги един и същ. Шепне в ушите им, внушава, заповядва. От него трябва да искаш отплата.

— Пророкът… да.

Ядачите говореха за него. Калул. Пророкът. Всеки знае, че дворецът на императора е пълен със свещеници, а също и тези на местните владетели. Свещениците бяха плъзнали из целия Юг като рояк насекоми. Бяха в градовете, в селата, сред войниците и не спираха да разпространяват лъжите си. Шепнеха. Внушаваха. Заповядваха. Юлвей не изглеждаше доволен, но Феро знаеше, че плешивият е прав.

— Да, сега разбирам! — каза тя.

— Тогава ми помогни, Феро, и аз ще ти дам твоето отмъщение. Истинско отмъщение. Не един войник или десет, а хиляди. Десетки хиляди. Кой знае, може и самия император да ти осигуря? — Той повдигна рамене и понечи да се отдалечи. — Но не мога да те насилвам, Феро. Ако искаш, върни се в Лошите земи — крий се, бягай, рови в земята като плъх. Щом това те устройва. Щом това е отмъщението, което търсиш. Ядачите, децата на Калул, те търсят и рано или късно ще те открият, а без нас ще е по-скоро рано. Но ти решаваш.

Феро се замисли. Всичките години на бой със зъби и нокти и вечно бягане из пустошта не я бяха довели до никъде. Не й донесоха отмъщение в истинския смисъл на думата. Ако не беше Юлвей, щеше да е свършено с нея. Бели кости в пустинята. Месо в стомасите на ядачите. Труп в клетката пред императорския дворец.

Гниещ труп.

Не можеше да откаже, знаеше го, но въпреки това не бе доволна. Този старец знаеше точно какво да й предложи. Мразеше да няма никакъв избор.

— Ще си помисля — отвърна Феро.

Сянката на раздразнение отново премина през лицето на плешивия, но той отново я прикри на мига.

— Така да бъде, но нямаш много време. Императорът струпва войски и времето ни изтича. — Той излезе от стаята и я остави с Юлвей.

— Мразя белите — каза тя, достатъчно силно, за да я чуе плешивият от коридора. После понижи глас. — Трябва ли да тръгнем с тях?

— Ти, да. Аз трябва да се върна на юг.